Да й каже ли?
И какъв е смисълът?
Злината беше сторена.
Нямаше връщане назад.
Защо да не се насладят един на друг и да не понесат последиците, когато му дойде времето?
На логиката ли се градеше това решение, или на желанието? Когато Бренди се сбогува и затвори, Роберто с бавни крачки тръгна към нея. Все едно. Нищо нямаше значение… стига да я има още един път.
Сграбчи я за кръста изотзад.
— Удължавам поканата си да ми гостуваш за през уикенда.
Гръбнакът й се стегна. Щеше да му откаже.
Но той имаше сили, за които тази piccola tesora2 даже не предполагаше.
Разгърна робата й, прокара длани по бедрата й и спря на златния мъх, който едва покриваше срамните й устни.
Дъхът й секна.
Роберто леко приклекна, притисна се плътно в нея и й прошепна в ухото:
— Не съм ти показал какво умея с… език.
— Напротив. — Тя се закашля. — Показа ми.
— Има повече. Много — той плъзна език по раковината на ухото й — повече.
Бренди не беше лесна. Опитваше се да разсъждава. Да удържи решимостта си да си открадне само една нощ.
— Трябва да си разопаковам багажа — немощно възрази тя.
— Можеш да се прибереш в студения си апартамент със замръзналите тръби и да се заемеш с багажа — работа, която няма да ти избяга — или да прекараш уикенда с мен — на топло. Ще бъдеш разгорещена, обгрижвана… и обичана. — Той разтвори сърцевината й и нежно бръкна вътре, докосвайки я където трябва, карайки я да се разтопи. — Ще ти покажа такива наслади, за каквито не си подозирала. Ще припаднеш от блаженство. Непрекъснато ще се усмихваш. Хайде, cara, бъди моя за още един ден.
Телефонът й отново зазвъня — редица пронизителни сигнали. Бренди още го стискаше в шепа, но сега го гледаше, като че ли не разбираше какво трябва да направи. Поклати глава, сякаш излизаше от унеса си, и го постави до ухото си.
Accidenti!3 Почти я беше навил.
— Здрасти, Ким. Всичко е наред. Да, направих го. — Тя се заслуша. — Знам, но грешиш. Беше невероятно. Надмина всичките ми фантазии. Всъщност — тя продължително изгледа Роберто през рамо — ще трябва да ти се обадя в понеделник, защото ще прекарам уикенда с него.
Докато вървеше по коридора към новия си апартамент, усмивката на Бренди не слизаше от лицето й. Беше неделя. Неделя вечер. Бе прекарала почивните дни в обятията на мъж, който я докара до безпаметност. Роберто беше всичко, което една жена можеше да си пожелае — здрачна чувственост, секси акцент, изсечено лице, мускулесто тяло, опитни ръце — а най-хубавото бе, че никога нямаше да го види отново.
Усмивката й трепна.
Никога няма да го види отново.
Но нали така искаше? Бренди въздъхна, защото този мъж й бе доставил невъобразима наслада. Щеше да тъгува за гладните му очи, докато той вървеше от банята към спалнята и от спалнята към хола.
Позабави се, докато открие ключа си.
Облечен, той бе разкошен. Съблечен, беше…
Преди да продължи мисълта си, вратата зейна на панти.
Един безкрайно дълъг миг Бренди гледаше, без да разбира. Сигурна беше, че е заключила. Огледа бравата и видя, че ключалката е разбита.
В апартамента й явно е било проникнато с взлом.
Зашеметена, тя побутна вратата и се ококори. Ръцете й увиснаха безпомощно.
Възглавниците на новия й диван се въргаляха по пода. Всичко бе посипано с накъсани документите. Кашоните с багажа й бяха отворени, а съдържанието им — изсипано на пода. Чашите в шкафа бяха натрошени на сол. Върху кремавата стена бе оставено размазано послание с червена боя: „УМРИ КУЧКО“.
А драконът й… Бренди простена и се втурна вътре. Коленичи край зелените парчета и нежно докосна острите ръбове. Толкова години беше опазила дракона си без драскотина по него. Разнасяше го от дома, където бе живяла с родителите си, до все по-малки и по-малки апартаменти, после до спалнята в колежа, после в университетското общежитие… а сега някой беше дошъл и го беше счупил.
Тя се втренчи невярващо в бъркотията. Била е обрана. Как можа толкова глупаво да влезе? Ами ако престъпникът още бе вътре?
Изтича обратно в коридора и набра полицията.