Само дето имаше чувството, че шеметът, причинен от Роберто, никога няма да спре.
Двамата мъже весело се усмихнаха на влизането й.
— Добре ли си? — Роберто остави капещата лъжица на червения гетинаксов плот и направи крачка към нея.
Не. Бренди не желаеше той да я докосва.
— Добре съм. — Тя го измери с поглед. — Хубава престилка.
— Бабината. — Той й смигна и отново разбърка къкрещата тенджера. От нея се носеха миризми на чесън, лук, зехтин и босилек.
— О! Нашата малка спяща красавица се събуди. — Ноно се запъти към нея усмихнат, благ, напет… леко подпийнал. Погъделичка я по бузата със скованите си пръсти. — Приготвяме ти вечеря, cara.
— Благодаря, Ноно. — Тя се усмихна на стария човек и си помисли: Роберто да готви! — Ухае великолепно.
— Сосът е по стара семейна рецепта. С него заливаме домашно приготвената полента4 и ангелите запяват от радост. — Роберто си целуна пръстите.
На Бренди й идеше да грабне целувката от въздуха, но за днес достатъчно се беше правила на глупачка. Вместо това огледа тясната старомодна кухня. Масата в средата беше застлана с покривка на червени и бели карета, отгоре бяха подредени три чинии със сребърни прибори и огромна салата в дървена купа. Масата беше приготвена за трима…
От съня й изплува смътен и неясен спомен.
— Тук има ли още някой?
— Още някой? — Ноно повдигна вежди, но невинността не отиваше на набръчканото му лице.
— В просъница ми се стори, че чух мъжки говор.
— Ние си приказвахме. — Роберто посочи себе си и дядо си. — От месеци не сме се виждали. Имахме да наваксваме.
— Ясно. Сигурно затова ми се е сторило така. — Макар да й се струваше, че гласовете бяха различни… навярно е сънувала. Тя отметна косата от лицето си. — Колко е часът?
— Седем. Ти спа четири часа.
— О, не. — Тя заровичка в джоба си. — Не позвъних в „Макграт и Линдоберт“.
— Аз се обадих. Телефонът ти е на масата, където е сервирано за теб. — Роберто посочи стола й. — Обичаш ли гъби? Понеже ние боготворим гъби и ако не обичаш, ще трябва да се задоволиш с бутилиран моряшки сос.
— Обичам гъби — машинално отвърна Бренди. — С кого говореше?
Роберто се усмихна бодро.
— Поприказвах си с Глен и го лиших от илюзиите му кой е главният в маймунарника.
— О, не. — Бренди се свлече на стола си. Глен нямаше да й прости.
— Уверявам те, cara, спорът се въртеше около това какво очаквам от него. Изобщо не стана дума за теб. — Роберто твърде добре я разбра.
— Няма значение. — Тя обхвана в длани главата си. — Той ще си го изкара на подчинените.
— Но ти няма да го виждаш.
— Какво имаш предвид? — Тя надигна глава.
— Няма по цял ден да вися във вашите офиси, независимо колко са луксозни. — Роберто опита соса и подаде лъжицата на Ноно. — Още магданоз?
— Още магданоз и щипка сол.
— Разпореждането на съдия Найт ни обвързва, нали? — заговори я отново Роберто. През цялото време? Денонощно?
Някак си подробностите от съдийското разпореждане досега й бяха убягнали. Беше прекалено изтощена от преживените шокове, за да си даде сметка за усложненията, но сега мозъкът й се размърда. С отчайващо бавно темпо, но все пак набираше скорост.
— Трябва да бъда в офиса. Току-що започнах работа.
— Аз също имам работа. Шеф съм на голямо акционерно дружество.
— Ти си крадец на диаманти!
— Това ми е странично занимание.
— По дяволите! — Бренди тупна с ръка по масата и чиниите подскочиха. — Кой си ти, всъщност?
— Точно за когото ме мислиш — светкавично отвърна той.
— Едва ли е възможно да си толкова лош — повиши тон тя.
— Ей сега ще приготвя качамака. — Ноно сипа малко зехтин в една тенджерка и включи котлона.
— Къде ще спим?
— Аз ще спя в хотела си. — С цялата си наглост Роберто звучеше спокоен.
— Не искам да спя в твоя хотел. Трябва да се прибера в апартамента си. Току-що се нанесох. Трябва да свърша някои неща. — Да оправи — отново — след погрома. Това нямаше да стане, ако си беше стояла вкъщи, вместо да се глези с декадентски разкош и да се люби с Роберто.
— Добре. Ти ще спиш в апартамента си, а аз — в хотела.