— Каква заложна къща?
— Когато отидох да оставя диамантения си пръстен, там се мотаеха две млади момчета. Не ги видях добре — бяха с накачулени с шапки и шалове — но единият кашляше. Собственикът спомена, че са хакери. Ужасих се, а той се поправи и уточни, че просто били компютърни маниаци. — Тогава Бренди разговаряше по телефона с Ким и не обърна особено внимание какво става в магазина, но поне това си го спомняше. — Той изглеждаше притеснен и аз го попитах всичко наред ли е.
— Така ли беше?
— Поне така ме увери.
— Мисли, Бренди. — Роберто стисна ръката й. — Защо биха те преследвали някакви момчета, които са те видели в заложна къща?
— Нямам представа. Заложих диаманта. Купих сапфирените обици. Получих чек за разликата. Те няма откъде да знаят дали чекът е у мен, или съм го осребрила, само че… апартаментът ми беше обърнат с главата надолу, когато се върнах там неделя вечерта…
Роберто я хвана за раменете и я завъртя към себе си.
— Някой е тършувал из апартамента ти? Защо не си ми казала?
— Стига, моля те! — Бренди се почувства заклещена в ъгъла. — Не ти казах, понеже се разбрахме, че повече няма да се виждаме — макар че ти си си правел други сметки.
— Добре де. — Роберто разтри ръцете й. — А по-късно защо не спомена?
— Кога? В съда, докато ти ораторстваше пред съдия Найт? В „Препарираното куче“, където главорезите на Мосимо те заплашваха с пистолет? Или у дядо ти? — Бренди започваше да се пали. — Всъщност смятах да ти кажа вчера сутринта, но Тифани се появи изневиделица и не ми се обясняваше защо не съм казала и на нея, затова си затраях. После се преместихме в хотела, после отидохме на танци, после ти удари Алан, после дойдохме в „Макграт и Линдоберт“, за да се разкрещя на чичо Чарлс, не че имаше някаква полза, после заседнахме в асансьора убиец, а сега сме тук…
— Buono!7 — Роберто вдигна ръка. — Права си. Бяхме заети.
— Заети? Нещата се развиват с шеметна бързина!
— Ти подозираш, че мъжете, саботирали асансьора, биха могли да са същите от заложната къща; добавяме, че апартаментът ти е бил претършуван. От двама мъже. Камерите от входа показват двама мъже. Откраднали ли са нещо?
— Не, само са разкъсали каквото им падне. Изсипали са всички кашони…
— Значиш не е изключено да са търсели нещо.
— Може би, но са били големи гадняри. Изрисували са графити по стената, изпикали са се върху килима, направили са дракона ми на сол… — За неин ужас гласът й секна.
Роберто го забеляза. Естествено. Той, за разлика от повечето мъже, чуваше какво му се казва.
— Значи драконът е бил специален за теб?
— Купих го, преди родителите ми да се разделят, и оттогава си го пазя… Да, за мен беше специален.
— Моя прелестна Бренди, ти беше набелязана за жертва. За малко не беше убита. — Ръката му, облечена в кожена ръкавица, се плъзна по долната й устна. — Не ти е изтрябвал дракон. Нуждаеш се от рицар в блестяща броня.
— Но аз искам дракон. — Освен това искаше Роберто.
— Когато всичко това приключи, ще ти намеря друг. Най-хубавият дракон на света. — Той се приведе, сякаш да я целуне.
Но сексуалният порив отслабваше и логиката си казваше думата. Налагаше се да открият кой иска да ги убие, а мисълта, че тя може да е мишената, го тормозеше. Бренди се дръпна от него.
— Не ставай глупав. Драконът не е важен. Важно е да разберем дали същите момчета са извършителите.
— Права си, cara, но скоро ще трябва да си поговорим за нас. — Роберто бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади плоска метална кутийка, голяма колкото дланта му. Пръстът му се плъзна над миниатюрната клавиатура и екранът — с размери осем на десет сантиметра — оживя.
— Ах! — Бренди се наведе над рамото му и видя как той набра кода с палци. — Това ли е компютърът ти? Наистина е фантастичен.
— Обичаш ли новите технологии?
— Обожавам ги. Докато учех право, работех на стария лаптоп на баща ми и успях да го опазя от няколко вируса, един червей, както и от скапване на харддиска. Вандалите го потрошиха — вероятно такава съдба е заслужавал — но аз загубих всичко, което не бях прехвърлила на памет. Като получа първата си заплата, ще си купя най-добрия, най-новия…
— Как е името на заложната къща? — Палците на Роберта висяха над клавиатурата.