Смъкна се от атевето и се отпусна на земята до него. Кръстоса ръце, прегърна раменете си и се заклати от кръста нагоре напред-назад. Не го беше правил от детството си — децата в училище го бяха подигравали до смърт за това — и ето че го правеше отново. Не се възпротиви.
Когато спря до купето и загаси двигателя, момчето не продума, само го гледаше с предпазливи очи.
Оуен заобиколи откъм вратата на пътника. Пред седалката лежеше теслата. Наведе се и я вдигна, а по лицето на момчето се изписа нервна надежда, щом я видя. Все едно Оуен беше намерил инструмент, с който да му помогне. След това срещна погледа му и щом видя онова, което прочете там, се дръпна назад като приковано животно. Издаваше звуци, които не приличаха на думи, а ако бяха, сигурно са били "моля" и "не". Вързаните му крака се изплъзнаха изпод тялото му и той се затръшка по земята.
Оуен се изправи над него, а ръката с теслата беше отпусната.
— Нищо лично — каза той.
След два дни, когато дядо му отиде в града за накладки, Оуен се върна обратно на мястото. Купето го нямаше, а там, където младежът беше кървил, не се виждаше нищо освен изгорена от слънцето земя. Повърхностният слой беше премахнат и отнесен.
Оттогава бяха минали три месеца. Всяка вечер, когато Оуен си лягаше, Пясъчния човек идваше и събуждаше за живот момичетата в паметта му. Не можеше да отрече, че винаги беше хубаво, но когато чудесните усещания избледняваха и той оставаше отново сам, го връхлитаха винаги едни и същи мисли. Те се въртяха като привидения в мрака на спалнята му.
Накъде водеше всичко това?
За какво беше всичко това?
На тези въпроси Пясъчния човек не отговаряше.
ВТОРА ЧАСТ
БЕТА
"Светът е нашият трънлив, неравен път. Смъртта е край на земната несгода."
Глава 12
Валеше, когато Хол и Феръл пристигна в Детския медицински център в Амарило. Колата спря под навеса над входа и двама от тримата мъже с нея — онези, които бяха седнали откъм страната на пътника — бързо слязоха. От мястото си отзад Холи не можеше да вижда главите им, но знаеше, че сканират с поглед пространството пред входа на болницата. Виждаше ръцете им, готови да изчезнат под саката за оръжията в кобурите. Виждаше стойките им — напрегнати и готови да действат — въплъщение на собственото ѝ безпокойство.
Единият потропа няколко пъти с пръсти по покрива, едва тогава шофьорът паркира.
— Чисто е — каза ѝ той. Произнесе го така, както контрольорът в киното пожелава: приятно гледане. Всяка стъпка в този процес беше рутина. За него и за нея. Това продължаваше вече седмици.
Един от двамата отвън заобиколи колата и отвори вратата за нея. Двамата я последваха до входа, а когато тя влезе, застанаха на пост пред вратата. Обичаше да си казва, че страхът е останал при тях навън. Че прилича на палто, което може да сложи на закачалката и да не мисли за него, докато не стане време да си ходи вкъщи. В някои дни това почти ѝ се удаваше.
Минута по-късно и пет етажа по-високо Холи мина през друга врата. На металната табела до нея беше гравирано "Онкология".
Не отиде направо в кабинета си. Кимна за поздрав на сестрите, които бяха дежурни в отделението, пресече го до коридора в северното крило и отиде до третата врата отдясно. Тя беше широко отворена. Още преди да стигне до прага, Холи видя, че сумрачната вътрешност пулсира с позната светлина. Тя стигна до прага, надникна вътре и почука по касата.
На три метра от нея Лейни Милър вдигна глава от видеоиграта на своя лаптоп. Очите ѝ се оживиха.
— Здравей, Холи.
Гласът на Лейни, мек и дрезгав, напомни на Холи гласа на тийнейджърка, прекарала седмица в пеене на водещи роли в училищната оперета. За миг мислите ѝ отчетоха ужасната перспектива: вероятността Лейни някога да направи нещо подобно беше минимална. Както и вероятността изобщо да стане тийнейджърка. Холи погреба тази мисъл, преди да успее да се изпише на лицето ѝ.
Тя отиде до леглото, наведе се и целуна Лейни по челото, точно под розовата плетена шапка, която ѝ пазеше топло на главата.
— Днес как се чувстваш? — попита Холи.
Лейни успя да се усмихне наполовина.
— Пак така.
Толкова много неща се изписват по това лице, се отпечатват в този тон. Не искам да те лъжа, но не искам и да се чувстваш зле. Знам, че правиш всичко възможно.
Холи се усмихна в отговор.
— "Пак така" е по-добре от "зле", нали?