— Ръчна чанта. Мецас, динари, гелт. Пари, мили.
Еверет отвори неумело портфейла си. Сен грабна всички пари и ги подреди преди дона Мириам.
— Има нужда от теб, дона Мириам. Помогни му.
— Парите ми трябват — извика Еверет. Дона Мириам вече броеше банкнотите.
— Сега си на служба. Получаваш заплата.
— За мен си е все доркас. — Дона Мириам присви пръст, за да привика Еверет към дъното на магазина: — Стой мирен сега, става ли?
Тя го измери на око с палец и показалец, протегнати на ръка разстояние. После остави Еверет да стърчи при кабинките за преобличане — високи и тъмни, злокобни като ковчези, и потъна в издирване из плесенясалата стока. Разсъбличаше гологлавите манекени из магазина. Сваляше с дълга пръчка окачалки със съсухрени глави. Катереше се по стълби и ровеше зад стъклени вратички. Хъмкаше и цъкаше неодобрително и захвърляше двойно повече, отколкото задържаше. Сен лудуваше из окачените костюми в по-светлата половина на магазина, като издаваше радостни писъци при всяко сако, което улавяше, или чифт ботуши, вдигнала в бледата зимна светлина. За Еверет пазаруването на дрехи винаги бе едно и също. И този път беше така: стоене като истукан около кабинките за преобличане, докато някои извличат необяснимо — и неизтощимо — удоволствие от гледането на книги, които нямат никакво намерение да купуват.
— Пробвай тези. — Дона Мириам му връчи два наръча с облекла.
— Има клинове. Не нося клинове.
Дона Мириам погледна над очилата си и завъртя очи:
— Доркас…
— В моя свят…
— Какво?
— Не е от тукашните — викна Сен. — Чуждестранно другарче.
— Произношението му си го бива.
— Има английска майка — обясни високо Сен.
Еверет отнесе хрисимо купчината мода в един от ковчезите за преобличане. Беше почти толкова тясно и трудно, колкото в тоалетните на аеропорта „Садлърс Уелс“. А клиновете в крайна сметка не се оказаха по-различни от тези в спортния му екип. Докато обличаше ризата и дългите шорти с много джобове на най-фантастични места и нагласяше реверите на куртката, яката и пристягаше талията, дочу разговора на Сен и собственичката на магазина:
— Къде я намери тая кукличка? Не лъжи старата дона. Зяпалата ми може и да са за подмяна, но дори аз мога да увардя, че не е от нашите.
— Не мога да кажа, дона Мириам, но е от нашите, нашите.
— Аламо ли си?
— Бона лакоди. Бонару лали. Фантабулоза гозба. Увардих, когато беше под душа, как мислиш?
— А пилето? Аламо?
— Нанте.
— Повечето глупак. А замисляла ли си се, доркас, дали шаренкото пиле изобщо аламос полони?
— В смисъл, да е оми полони?
— Доркас, живеем в Хакни.
— Харесвам момичета — прекъсна ги Еверет. — Донякъде.
За момент настъпи тишина, след това два женски гласа избухнаха в смях.
— Парламо палари — каза дона Мириам.
— Hama saba apanē nijī bhāsā’ēm5 — отвърна Еверет на хинди и излезе от дрънчащия ковчег.
— Бона. — Дона Мириам плесна доволно с ръце.
— Фантабулоза — рече Сен.
Дона Мириам завъртя едно огледало в цял ръст. Еверет хвърли поглед на себе си. Куртката в кавалерийски стил, със златна яка, ръкавели и ревери му стоеше много, много добре. Широките шорти, целите в джобове и гайки, и ципове, и места за окачване на разни неща, бяха чиста проба уличен байкър. Дори клинът под шортите беше в приемливо анонимно сиво. Направо пареше.
— Трябва ми само една от онези кърпи.
— Без без без кърпи — каза дона Мириам. — Не е за нашите.
— Ще ти трябват и тези — обади се Сен и стовари едни боти в ръцете на Еверет. Бяха фантабулоза боти. На височината на прасците, комплексни, черни, разбиващи. Еверет ги нахлузи, завърза връзките и закопча каишките и катарамите, след което се завъртя пред огледалото.
— Мога ли да си ги позволя?
— Не е необходимо — рече Сен. — От Сен.
Дона Мириам се покашля многозначително. Сен заобиколи бавно Еверет от толкова близо, че можеше да усети топлината на дъха ѝ, докато го оглеждаше от горе до долу.
— Ще издържа ли теста? — попита той. — Изглеждам ли като от нашите?
— Да, като от нашите — отговори Сен. — Наистина нашите.
Тя го улови за реверите и се придърпа по-близо. За момент Еверет си помисли, че момичето може да го целуне, но тя извади карта от нищото и я пъхна в колана на панталоните му. Дона Мириам поклати глава и сложи в ръката му неголяма пачка банкноти.
— Топъл въздух, сладки пътешествия и благоприятен вятър зад гърба ти — каза тя.