— Да, мисля, че беше грешка — съгласява се Джес. Вдига очи и забелязва втрещената ми физиономия. — Хайде, Беки! Ако ни погледнеш за миг като външен човек, би ли казала, че сме сестри?
— Ами… може би не — смотолевям аз.
В гърдите ми се надигат гняв и разочарование. Но същевременно дълбоко в мен някакво тънко гласче ми подсказва, че всичко това се връзва, че е напълно логично. Имам усещането, че през последните две седмици просто съм се опитвала да си пъхна крака в обувка, която не е мой размер. Натисках и натисках, намачках кожата… и ето че сега трябва да призная, че обувката просто не ми става.
Тя не е моя сестра. Тя не е моя плът и кръв. Тя е просто… едно момиче.
Стоя в средата на залата и се взирам в момичето, което почти не познавам и което със сигурност не ме харесва.
И внезапно си давам сметка, че не искам да оставам повече тук нито миг.
— Ясно — изпъвам рамене и се опитвам да запазя самообладание. — Ами… мисля, че е време да си тръгвам. — Оглеждам смълчаната зала и казвам: — Довиждане на всички! Искрено ви желая късмет с протестната ви кампания!
Никой не казва нищичко. Всички изглеждат прекалено шашнати, за да кажат каквото и да било. С треперещи ръце вземам чантата си и дръпвам назад стола си. Докато си проправям път към вратата, долавям не един и два съчувствени погледа, насочени към мен. Спирам до Джим, който изглежда почти толкова разочарован, колкото съм и аз.
— Благодаря ти за всичко, Джим — изричам, като се насилвам да се усмихна.
— Довиждане, скъпа! — стиска топло ръката ми той. — Беше ми много приятно да се запозная с теб!
— На мен също! Поздрави Кели от мен!
Стигам до вратата и се обръщам за последен път към Джес:
— В такъв случай чао. Ами… желая ти щастлив живот и… всичко там хубаво!
— Чао, Беки! — изрича и тя и за първи път зървам в очите й нещо като състрадание. — Надявам, се, че нещата ти с Люк в крайна сметка ще се наредят!
— Да, благодаря — кимам и не знам повече какво да кажа.
Затова просто се обръщам и потъвам в непрогледната нощ.
Двадесет
Чувствам се куха и празна. Нямам сестра. След всичко, което преживях, се оказва, че нямам сестра.
Седя си на леглото в моята стая в пансиона на Еди вече повече от час, втренчена през прозореца към скалистите хълмове. Всичко свърши. Моята глупава мечта да си имам сестра и съратница, с която да си бъбрим и да се кискаме, да ходим по магазините и да си похапваме шоколадчета с ментов пълнеж… умря завинаги.
Не че Джес би излязла по магазините заедно с мен или би похапвала шоколадчета с ментов пълнеж. Още по-малко пък онази част с кискането.
Но все пак можехме да си бъбрим. Можехме да се опознаем по-добре. Можехме да си разказваме нашите момичешки тайни и да си искаме съвет една от друга.
Въздъхвам дълбоко и притискам колене към гърдите си. В онази книга за отдавна загубените сестри подобни неща не се случваха.
Всъщност, май имаше един подобен случай. С онези две сестри, които трябвало да си направят трансплантация на бъбреците — след ДНК тестовете се оказало, че те изобщо не са сестри. Но въпросът е, че все пак се оказали достатъчно съвместими, затова и двете се съгласили на въпросната трансплантация. А след това заявили, че дълбоко в сърцата си винаги ще си останат сестри. (И дълбоко в бъбреците си може би.)
Въпросът е, че те са се харесвали!
Еднаединствена самотна сълза се стича по бузата ми и аз ядосано я изтривам. Няма никакъв смисъл да се разстройвам. През целия си живот съм била единствено дете… и ето че пак съм си такава. Имах сестра само за няколко седмици. Не може да се каже, че съм свикнала с този факт. Нито се харесахме, нито нищо.
Всъщност… всъщност радвам се, че стана точно така. Та кой би искал Джес да му бъде сестра?! Не и аз! Няма начин! Така де, тя е абсолютно права. Ние с нея нямаме абсолютно нищо общо помежду си. Изобщо не се разбираме. Още от самото начало трябваше да си дадем сметка, че това е огромна грешка.
Скачам рязко от леглото, отварям си куфара и започвам да хвърлям дрехите си в него. Ще прекарам нощта тук, а утре в ранни зори тръгвам веднага за Лондон. Няма смисъл да си губя повече времето. Имам си свой живот, към който трябва да се върна. Имам си съпруг.
Или поне… мисля, че имам съпруг.