Точно в този момент пристига сервитьорката и ни сервира капучиното.
— Пещернячеството ли? — повтарям като ехо аз. — Това какво означава — ходене по пещери ли?
Джес ме поглежда над ръба на чашата си и отсича:
— В общи линии е точно това.
— Олеле! Ама това е много…
Чудя се какви думи да използвам. Какво бих могла да кажа аз за пещерите?! Като изключим факта, че всичките са тъмни, студени и хлъзгави.
— Много интересно — изричам накрая. — Много ми се иска и аз да разгледам някоя пещера!
— Както и камъни, разбира се — добавя Джес. — Всъщност точно те са основното ми хоби.
— На мен също! Особено ако са гигантски, големи и блестящи като тези в „Тифани“! — Засмивам се, за да покажа, че се шегувам, ала Джес не реагира.
Не съм особено убедена, че схвана шегата.
— Моята докторска дисертация е върху петрогенезата и геохимията на флуоритно-хематитните депозити — изрича тя и в тези думи забелязвам далеч повече оживление, отколкото във всичко друго, което бе изрекла през този ден.
Обаче аз като че ли не схванах нито една думичка от казаното.
— Ами… страхотно! — смотолевям накрая. — Та… как стана така, че реши да изучаваш камъните?
— Баща ми ме запали по тях — отговаря Джес и лицето й най-сетне се отпуска в нещо като усмивка. — Те са и неговата основна страст.
— Татко ли? — изумявам се аз. — Нямах представа, че той си пада по камъни!
— Не твоят баща! — изпепелява ме с поглед тя. — Моят баща! Моят втори баща. Човекът, който ме е отгледал.
Ясно.
П.
Естествено, че няма предвид татко. Ама че глупава мисъл от моя страна!
Настъпва неловка тишина, нарушавана единствено от потракването на чаши. Намирам се в безизходица — не знам какво да кажа по-нататък. Което си е направо смехотворно! Нали това е сестра ми! Хайде де!
— А ще ходиш ли някъде на почивка тази година? — сещам се накрая. Божичко, очевидно вече съм доста отчаяна — звуча като фризьор.
— Засега още не съм решила нищо. Зависи.
Внезапно ме осенява най-жестоката идея в целия свят.
— Бихме могли да отидем заедно на почивка! — възкликвам превъзбудено. — Няма ли да бъде страхотно?! Можем да си наемем вила в Италия или нещо подобно… Така ще можем наистина да се опознаем.
— Ребека, чуй ме сега — прекъсва ме с равен тон Джес, — аз не си търся ново семейство!
На масата се възцарява такава непоносима тишина, че с нож да я режеш. Лицето ми пламва.
— Аз… знам това — смотолевям едва-едва. — Нямах предвид…
— И не се нуждая от друго семейство — продължава безмилостно тя. — Казах го на Греъм и Джейн още първия път, когато се видяхме, при това изрично го подчертах. И не затова ви издирих. Просто носех отговорността да се свържа с вас, за да ви предупредя за медицинската ситуация. Това е всичко!
— Какво искаш да кажеш с това „Това е всичко“? — прошепвам колебливо.
— Искам да кажа, че, да, радвам се, че се запознах с вас. Майка ти и баща ти са страхотни хора. Но вие си имате вашия живот… А аз си имам… — пауза, — моя.
Да не би да иска да каже, че не желае да ме познава?
Собствената си сестра?
— Но нали току-що се намерихме! — запелтечвам аз. — След всичките тези години! Не го ли намираш за удивително? — Привеждам се напред, поставям си ръката до нейната и допълвам: — Виж, с теб имаме една и съща кръв!
— И какво от това? — махва безразлично Джес. — Това е само един биологичен факт.
— Ама… не си ли искала винаги да имаш сестра? Не си ли се чудила какво е да имаш сестра?
— Не особено — отвръща тя, но като вижда лицето ми, допълва: — Не ме разбирай накриво. Беше ми много интересно да се запознаем.
Интересно ли? Било й е интересно?!
Свеждам поглед към капучиното и започвам да разбутвам пяната с лъжичката си.
Очевидно тя няма никакво желание да ме опознае. Собствената ми сестра няма желание да ме опознае. Какво не ми е наред?
Нищо не става така, както съм го намислила. Мислех си, че днес ще бъде един от най-страхотните дни в моя живот. Смятах, че пазаруването със сестра ми ще бъде забавно. Въобразявах си, че до този момент вече щяхме да сме се харесали! Представях си как ще си пием кафето, обкръжени от всички фантастични покупки, които сме направили, ще се кискаме, ще се бъзикаме сестрински… ще планираме къде ще отидем после…