— Ами… нищо — смотолевям аз.
— Тъкмо си говорехме за финанси — отговаря Джес. — И двете се занимавахме с изчисляване на сметките си.
— Сметките си ли?! — избухва в смях Люк. — И какви са точно твоите сметки, Беки?
— Е, нали се сещаш! — отговарям жизнерадостно. — Финансовите ми дела и така нататък.
— Аха! — кимва Люк, като изважда от хладилника бутилка вино. — Е, извика ли вече Отряда за бързо реагиране? Или може би Червения кръст?
— Какво искаш да кажеш? — поглежда го стреснато Джес.
— Нали точно тях викат обикновено на места, където има някакви бедствия? — заявява той и ми се хили нагло.
Да бе, точно така!
— Ама… Беки някога е била финансов журналист! — изтъква Джес, като звучи напълно объркана.
— Финансов журналист ли?! — изкисква се Люк. — Искаш ли да чуеш как минаваше един работен ден на сестра ти като финансов журналист?
— Не — срязвам го бързо. — Не иска!
— Кредитната карта… — изрича замислено Гари, потънал в спомени.
— Да бе, самоунищожаващата се кредитна карта! — плясва радостно по плота Люк. — Това беше по време на забележителната кариера на Беки като финансов експерт по телевизията — обръща се той към Джес. — Даваха някакво предаване за опасностите, свързани с точно този вид карти. И тя слага, моля ти се, собствената си карта в машинката, за да демонстрира идеята си… — Отново започва да се смее. — И пред погледите на всички зрители, пред камерата, машинката поглъща картата!
— После го показаха и на следващата вечер в някакъв клип — обяснява ми Гари. — Онази част, където започваш да удряш машинката с тока на обувката си, е истинска класика!
Поглеждам го побесняла.
— Ама защо машинката е погълнала картата?! — обръща се изумена ту към единия, ту към другия Джес. — Да не би да е била… с превишен кредит?
— Дали Беки е с превишен кредит? — изкисква се весело Люк, докато вади чашите. — А папата католик ли е?!
Джес очевидно е объркана.
— Но, Беки, нали току-що каза, че всеки месец спестяваш половината от заплатата си?
Мамка му! Хиляди дяволи!
— Какво?! — обръща се бавно Люк. — Беки какво каза, че прави?
— Е, не казах… точно това — обаждам се ужасена аз. — Казах, че да спестяваш половината от заплатата си е много добра идея. По принцип. И е точно така! Наистина идеята е много добра!
— А какво ще кажеш като за начало да не натрупваш огромни дългове по кредитните си карти и да не укриваш сметките по тях от съпруга си? — отбелязва Люк, като сбръчква чело. — Тази идея по принцип харесва ли ти?
— Сметки от кредитни карти?! — обръща се ужасена към мен Джес. — Значи ти… ти имаш дългове?!
Господи, ама защо трябва да го казва точно по този начин?! Дългове! Все едно съм чумава. Все едно съм някаква си обикновена работничка. Така де, защо не погледне по-реално на нещата?! Та вече живеем в двадесет и първи век! Всички имат някакви дългове!
— Нали знаеш, че лекарите са най-лошите пациенти? — опитвам се да обърна на майтап нещата. — Е, финансовите журналисти са най-лоши като…
И зачаквам тя също да се засмее или поне да ме дари със съчувствена усмивка. Обаче тя просто си седи и продължава да бъде ужасена.
В гърдите ми назрява негодувание. Добре де, може и от време на време да имам по някой и друг дълг. Обаче защо тя трябва да ме гледа с такова силно неодобрение, а?!
— Между другото, Джес — обажда се Гари, — току-що се натъкнахме на дребен проблем в програмата.
— Сериозно?! — вдига зарадвано глава Джес. — Мога да дойда да ви помогна, ако искате!
— Сигурна ли си?! — пита Гари и ме поглежда колебливо. — Не искаме да ви прекъсваме вечерта, та…
— Няма нищо — махвам с ръка аз. — Гледайте си работата!
Когато всички се скриват в кабинета, аз поемам бавно по коридора и влизам в дневната. Тръсвам се на дивана и се вторачвам нещастно в пустия екран на телевизора.
Двете с Джес така и не успяхме да намерим общ език.
Ние не се разбираме. Това е голата истина.
Залива ме мрачно разочарование. Толкова много се старах — още откакто пристигна тя, аз полагам неимоверни усилия! Купих онзи плакат с пещерата… приготвих всичките тези вкусотии… опитах се да организирам най-прекрасната вечер по моите представи. А тя дори не си помръдна пръста да се включи! Добре де, може и наистина филмите, с които разполагам, да не са й харесали. Но поне можеше да се престори, че й харесват, нали така? Ако аз бях на нейно място, със сигурност щях да се престоря, за да не обидя домакинята.