Давам си сметка, че Джес наблюдава всяко мое движение, а когато се обръщам, забелязвам, че изражението на лицето й е много странно.
— Какво има? — питам. — Да не би нещо да не е наред?
— А, нищо — отвръща неловко тя. Отпива от водата си, после отново вдига поглед към мен. — Снощи Люк ми разказа всичко. За твоя… проблем.
— За моя какво?!
— За непрекъснатото ти харчене на пари.
Опулвам се шокирано в нея. Значи така е направил съпругът ми! Виж ти!
— Аз нямам никакъв проблем — отсичам, като й се усмихвам очарователно. — Той е преувеличил.
— Той ми каза, че те е поставил на строго определен дневен лимит — изрича загрижено Джес. — Доколкото схващам, точно сега надали разполагаш с особено големи суми пари.
— Да, точно така — отговарям любезно.
А наум добавям: „Не че това ти влиза в работата!“ Направо не мога да повярвам, че съпругът ми се е раздрънкал така по мой адрес!
— В такъв случай… как си могла да си позволиш луксозно кафе и ягодов мармалад с шампанско? — пита тя и посочва към затрупания с храна барплот.
— С разумно управление на средствата — отговарям с шлифован глас аз. — С определяне на приоритетите. Ако човек успее да спести за едно нещо, после може да се поотпусне за друго. Това е първото правило за успешно управление на финансите. Или поне така ме учеха в колежа по финансова журналистика — добавям небрежно.
Добре де, послъгах мъничко. Не съм ходила в подобен колеж. Обаче тя за кого се мисли, че ме разпитва така?!
— Хубаво де, но от кои неща спестяваш в такъв случай? — пита Джес и сбърчва чело. — В тази кухня не виждам нищо, което да не е купено или от „Фортнъм“, или от „Хародс“!
Отварям уста, за да изразя възмущението си, но точно тогава си давам сметка, че тя може би е права. След като започнах да изкарвам всичките тези пари от и-бей, нещо ми стана навик да купувам храна само от отдела за хранителни продукти на „Хародс“. Но пък какво от това?! „Хародс“ си е идеален магазин за хранителни продукти!
— Моят съпруг предпочита добър стандарт на живот — отсичам през стиснати устни аз. — И моята цел е да му го осигуря.
— Но можеш да го правиш и с по-малко средства! — изрича Джес и се привежда напред. — Можеш да спестяваш от всичко около теб! Мога да ти дам няколко идеи, ако искаш!
Идеи ли? Идеи от Джес?!
Внезапно таймерът на фурната изписква и аз се стряскам. Време е!
— Да не би да готвиш нещо? — озърта се озадачена Джес.
— Ами… не точно. Моля, заповядай, хапни си каквото ти харесва! Веднага се връщам!
Втурвам се задъхана в кабинета и включвам компютъра. Залагането за оранжевото ретро палто завършва след пет минути и аз съм твърдо решена да го получа! Потропвам нетърпеливо с нокти по бюрото и веднага, щом екранът светва, аз включвам съхранената страница на и-бей.
Знаех си! „Китибий 111“ отново е заложила! 200 лири!
Ако си мисли, че е много хитра, не е познала! Добре тогава, на ти, „Китибий 111“!
Изваждам хронометъра на Люк от чекмеджето на бюрото и го нагласям за три минути. Когато определеният срок изтича, аз заставам в готовност с ръце върху клавиатурата, като атлет, който чака сигнала за старта.
Окей. Една минута преди края. Старт!
Колкото ми е възможно по-бързо, аз напечатвам „00. 50“.
Мамка му! Ама какво написах аз? Изтрий! 200. 50.
Натискам бързо команда „Изпрати“ и ето че излиза следващият аналогов прозорец — идентификационен номер на потребителя, парола… Печатам с все сили.
„На настоящия етап Вашият залог е най-висок“ — прочитам аз.
Десет секунди до финала. Сърцето ми бие така, че ще се пръсне. Ами ако точно сега някой реши също да наддава?
Щраквам като обезумяла командата „Нови данни“.
— Какво правиш, Беки? — достига до мен гласът на Джес, която е застанала на прага.
Да я вземат мътните!
— А, нищо! — смотолевям аз. — Защо не си направиш препечена филийка, докато аз…
Страницата отново се отваря. Не мога да си поема дъх. Дали съм… дали съм…
„Поздравления! Печелите стоката!“
— Даааа! — извиквам възторжено, неспособна да се овладея, и удрям победоносно въздуха. — Да! Мое е!