Домофонът иззвънява и аз вдигам разсеяно слушалката.
— Ало?
— Здравейте! — достига до мен мъжки глас. — Нося цветя за Брандън!
Натискам доволно бутона. Значи някой ми е изпратил цветя?
О, господи! Сигурно Люк ми ги изпраща! Толкова е романтичен! Сигурно днес имаме някаква готина годишнина, за която съм забравила — като например първата ни вечеря заедно или може би първият път, когато сме спали заедно… Нещо подобно.
Всъщност сега, като се замисля, не може да нямаме някаква годишнина.
Както и да е. Просто искам да кажа, че това идва, за да докаже моята теза. Това идва, за да докаже каква фантастична връзка съществува между нас и че Джес въобще не е права! За нищо не е права!
Отварям широко вратата на апартамента и заставам в очакване на прага. Ще й покажа аз на нея! Ще отнеса цветята право в кухнята и ще целуна страстно Люк, а тя ще каже в знак на извинение нещо от рода на: „Нямах никаква представа колко силна е връзката между вас двамата!“ А аз ще й се усмихна мило и ще отвърна: „Е, Джес, нали знаеш…“
Картината в главата ми избледнява при отварянето на вратите на асансьора. И… о, господи! Люк трябва да е похарчил цяло състояние!
Двама униформени доставчици на цветя носят най-огромния букет от рози, който можете да си представите, плюс грамадна кошница с плодове, в която се мъдрят индивидуално опаковани портокали, папая и ананаси.
— Аууу! — изписквам щастливо. — Ама това е фантастично! — И отправям лъчезарна усмивка към човека, който ми поднася папката си за подпис.
— Нали ще ги предадете на господин Брандън? — пита единият от мъжете, преди да се качат обратно в асансьора.
— Разбира се! — изчуруликвам весело.
Само след секунда обаче смисълът на думите му достига съзнанието ми.
Чакай малко! Всичко това е за Люк, така ли?! Че кой, за бога, ще изпраща цветя на Люк?!
Между цветята зървам елегантна картичка и я измъквам любопитно. После, когато прочитам написаното, замръзвам на място.
Уважаеми господин Брандън,
С огромно прискърбие научих за Вашето заболяване! Моля ви да ме уведомите, ако мога да Ви помогна с каквото и да било! Бъдете спокоен, че можем да отложим откриването на хотела толкова, колкото е необходимо до пълното ви и успешно възстановяване!
Вторачвам се в картичката, парализирана от ужас. Това не трябваше да се случва!
Нейтън Темпъл не трябваше да праща цветя. Не трябваше да отлага откриването на хотела. Трябваше просто да ни се махне от главата!
— Какво е това? — чувам зад себе си гласа на Люк. Подскачам ужасено и когато се обръщам, го виждам, че се приближава към мен.
За части от секундата смачквам картичката от Нейтън Темпъл и я пъхвам в джоба на халата си.
— Здрасти! — изписквам притеснено. — Не са ли страхотни?
— За мен ли са? — изумява се Люк, като забелязва етикета на доставчика. — И от кого са?
Бързо! Мисли! Измисли нещо!
— Те са от… от… мммм… мен! — изстрелвам накрая.
— От теб ли?! — опулва се срещу мен Люк.
— Да! Реших, че може би ще се зарадваш да ти изпратя малко цветя! И… мммм… плодове. Заповядай, скъпи! Честита събота!
Успявам някак си да натикам огромния букет и кошницата в ръцете на Люк, след което го целувам леко по бузата. Люк стои и ме гледа като истукан.
— Беки, много съм поласкан наистина! — изрича накрая. — Честна дума! Но защо си ми пратила всичко това? Че и кошница с плодове на всичко отгоре?!
Необходимо ми е известно време, докато скалъпя отговора си.
— Налага ли се да има някаква конкретна причина, че да изпратя на съпруга си кошница с плодове?! — изричам накрая, като съумявам да добавя към тона си и лека обида. — Просто реших, че те могат да бъдат като символ на нашия брак! Нали се сещаш? Та ето, че първата ни годишнина вече тропа на прага!
— Ясно — отвръща Люк след кратка пауза. — Ами… благодаря ти! Прекрасни са! — Вторачва се по-отблизо в букета и пита: — А това какво е?
Погледът ми проследява неговия и стомахът ми прави салтомортале. Сгушена между красивите рози си седи позлатена картичка с надпис: „Скорошно оздравяване!“
Мамка му!
— „Скорошно оздравяване“ ли? — изумява се съпругът ми.
Мозъкът ми щрака на светкавични обороти.