Бележки (към романа „Братя Карамазови“)

Енчо Мутафов Бележки към романа „Братя Карамазови“

Романът „Братя Карамазови“ за първи път е отпечатан в списанието на М. Катков „Русский вестник“ през 1879 година, книжки 1—2, 4, 5, 6, 8, 11, 1880 година книжки 1, 4, 7, 11. В отделно издание излиза през 1881 година в Санкт-Петербург под заглавие — Ф. М. Достоевский. Братья Карамазовы. Роман в четырех частях с эпилогом. Тт. I (чч. 1, 2) — II (чч. 3, 4, Эпилог). Романът не хрумва на Достоевски отведнъж. На грандиозния му замисъл за няколкоточно произведение „Житието на великия грешник“ се спира по-подробно студията в т.V от наст. изд. върху романа „Престъпление и наказание“. Част от идейните нишки и героите на това неосъществено творение продължават в „Братя Карамазови“.

Романът, който писателят замисля, е рядко концентриран в съзнанието му още в началото. Бележките по плана не са запазени, но се счита, че не са много. Достоевски има фабула, която почти не променя — за отцеубийството и за „случайното семейство“. Тук е голямата разлика с романите „Идиот“, „Бесове“ и „Юноша“, които авторът започва с дълго обмисляне и промени в сюжетните линии. В „Дневник на писателя“ от 1877 година Достоевски има изключително важна бележка за „Двойник“ и за темата за двойничеството: как в дъното на човешката душа възниква втори, двойнствен негов образ — но образ, който му е противен, уродлив, който го отразява като в криво огледало и разкрива потиснатите му желания и пориви. „Тази повест, твърди авторът, положително не ми се удаде, но нейната идея беше достатъчно светла и нищо по-сериозно от нея никога не съм прокарвал в литературата.“ До началото на „Братя Карамазови“ има само една година. Малко преди това, пак в „Дневника“ той пише за своя идеал — роман за днешните деца и за отношението „бащи — деца“. Тази и маса други обществени, философски, психологически проблеми са обсъждани все в „Дневник на писателя“ с типичната за Достоевски енергия на мисълта, с пристрастие и с невероятни дълбочини и заблуждения. „Дневникът“ показва в дълбочина и в широчина актуалната проблематика, която вълнува непрестанно писателя и която после ще залегне в основите на шедьовъра му. В края на „Дневника“ през 1877 г. той съобщава за новия си замисъл, на който ще се отдаде.

Започва работа над романа през 1878 г. Началото се свързва с пътуването на Достоевски заедно с младия тогава философ и близък негов приятел Вл. Соловьов до Оптинския манастир през лятото на същата година (7 дни). Това пътуване има важно значение за романа; първите глави за манастира, отците, старците, за Альоша и Зосима са написани под преки впечатления. Достоевски е възлагал основни надежди за идейната тежест на романа върху образа на Альоша. Чудакът, пише той в предисловието към романа, не е нещо частно и обособено в обществото, понякога той е неговата сърцевина. В предварителните бележки Митя е наречен все още Илински, а Иван — Ученият или Убиецът. (Не е изключено на този етап Иван да е бил замислен като убиец на баща си.)

Първите две глави са преписани от Ана Григориевна през октомври и публикувани в първа книжка на „Русский вестник“, 1879 г. Трета глава писателят работи през ноември и е публикувана във февруарската книжка. Втората част на романа авторът започва през февруари 1879 г. Нейната първа глава (четвърта по ред в романа) печата в априлската книжка на „Русский вестник“. Тогава започва възловата пета глава „Pro и contra“, която в писмо до редактора Любимов нарича „кулминационната точка в романа“. Тук са разделите „Бунтът“ и „Великият инквизитор“, които наистина са идейни кулминации на творбата. Но със същата престижност писателят „дарява“ и други глави и раздели. В писмото до Любимов има много съществена бележка за конструкцията на романа, която не се подминава от критиката: „Във всеки случай всичко, което ще следва оттук нататък, ще има — във всяка книжка — завършен характер. Тоест, колкото и малък или голям да е откъсът, той ще заключва в себе си нещо цялостно и завършено.“ И наистина е така. Всяка от дванадесетте глави на романа е завършена част от романното цяло, затова и обозначенията тук са по-необичайни — те съдържат темата („Сладострастници“, „Pro и contra“, „Руският монах“, „Альоша“, „Митя“, „Момчетата“, „Братът Иван Фьодорович“, „Съдебната грешка“ и пр.). Шеста глава, която разказва за стареца Зосима и Альоша, също е наречена кулминационна — тя е контрапунктът на Иван и Великият инквизитор. Седма глава писателят виждал под заглавие; „Грушенка“, с нея искал да завърши втората част на романа и дотук да се „изпълни съвършено духът и смисълът на романа“ (писмо до Любимов). Но тя се разпада после на две глави — седма „Альоша“ и осма „Митя“. Последният раздел на седма глава „Кана Галилейска“ според Достоевски отново е „най-същественият в цялата глава, а може би и в романа“. За първи път авторът назовава убиеца на Карамазов (Смердяков) в едно писмо от 1879 г. В края на същата година той съобщава на Любимов радостта си от огромния интерес към публикацията на творбата. По същото време пише и непубликуваното писмо до издателя, в което отговаря на някои обвинения (едно от тях е на Салтиков-Шчедрин) в мистицизъм и изкривено, „епилептическо възприемане на действителността“. Девета глава е изпратена в списанието през януари 1880 година.