Ако „Новости“ настоява, че Достоевски изобщо не познава действителността, „Неделя“, обратно, сочи „обилието на живи реалистически черти от всякакъв вид“, а „Голос“ изтъква съчувствено амбицията на автора да рисува „екстремния, необикновения, изумителния живот“. Критикът е убеден в безгрешното художническо чувство на писателя, но добронамерено изказва мисъл, двете части на която си противоречат: „Независимо от цялата чудовищност и странност на ситуациите, в които действуват неговите герои, независимо от несъобразността на техните действия и мисли, те са живи хора.“ В същия вестник обаче срещаме критическа находка за типа герой у Достоевски. Тя е изказана по повод на Митя, когото рецензентът нарича „характер нов в руската литература, еднакво далеч от «излишния човек», така често изобразяван с виртуозно съвършенство, и от «новите люде», почти винаги рисувани с наивното неумение на креватната живопис“.
В. Буренин, който, общо взето, не се слави с добри чувства към Достоевски, защищава в своите „Литературные очерки“ в сп. „Новое время“ писателя от нападките в „психиатрическа истерика“ и се застъпва за силната му връзка с действителността, даже когато пише за истерични явления. Но в очерците си през следващата 1880 г. критикът се отказва от тази защита, защото счита, че писателят си играе с читателските нерви и че е прекалено тъмна драмата около убийството. За първи път в този очерк Буренин изтъква и „ненужната жестокост“ — тезис за Достоевски, който скоро ще защищава с голяма агресивност Н. Михайловски. В критиката по това време се стига до отблъскващи крайности. В. Михневич например нарича „Братя Карамазови“ „невротична глупост“.
К. Леонтиев, този най-строг блюстител на официалното православие в Русия, е склонен да обвини Достоевски и за романа, и за Пушкинската реч, в… тъмни признаци на вярност към хуманистичната мисъл. Според идеолога даже в изображението на монасите „мистическите“ чувства са изразени все пак слабо, а чувствата на хуманитарната идеализация даже в думите на монасите се изразяват твърде пламенно и пространно. Приглася му и славянофилът И. Павлов: „бездните на зловонното падение“ са описани с „потресаваща и възмутителна яркост“ — далеч по-силно от високите идеали. Критикът като много други не вижда в романа нищо здраво, а само патологични явления. По повод смъртта на писателя Леонтиев пише: „Да смятат, че «Братя Карамазови» е православен роман могат само онези, които слабо познават истинското православие, християнството на св. отци и атонските и оптинските старци.“ Леонтиев отива по-нататък от другия официален идеолог К. Победоносцев, който все пак се задоволява само с опасенията си от силата на богоборческите мотиви в романа (особено у Иван).
И Леонтиев, и Победоносцев се противопоставят на другото крило от критичност към Достоевски, демократичното, и на по-умерените критици. Това крило го обвинява в прекалено внимание към мистичните мотиви. М. Цебрикова например е склонна да характеризира романа като „странна смесица от високоталантливо произведение“ на певеца на „унижените и оскърбените“ с разговори от „царството на мъртвите“. В статия под симптоматичното заглавие „Двойствено творчество“ тя изтъква: „Преданието създаде Достоевски-проповедника. Идеите на XIX век създадоха Достоевски-художника“.
След смъртта на писателя през януари 1881 г. критическата буря около творчеството му се развихря с нова сила — в некролози, статии, бележки и спомени. В едната крайност стои мнението на един читател, че Иван е руският Фауст, което скоро ще бъде подето от критиката, в другата крайност е мнението на „Петербургская газета“, че Достоевски освен „Бедни хора“ и „Записки от Мъртвия дом“ не е създал нищо сериозно, останалите романи са регрес.
Н. Михайловски за първи път изказва тезата си за „жестокостта на таланта“. В известната си студия по-нататък той е по-разгърнат и нюансиран, но тук просто издевателствува: „Като си набележи подходяща жертва, Достоевски й отнема бога (…) и гледа: как ще се държи жертвата. От само себе си е ясно, че лицето, подложено на това изтезание, незабавно ще почне да върши повече или по-малко гнусни престъпления“. Критикът счита, че ако лишеният от бога герой се гърчи под ударите на съвестта си, писателят става милостив към него — праща го на каторга или при „монах-съветодател“. Ако се бунтува, дава му право да се застреля. Очевидно Михайловски се съобразява само със собствената си крайна теза — заради нея пренебрегва дори простия факт, че Иван не се застрелва, а на каторга отива вярващият и невинен Митя. Но и Михайловски, както и много други критици и читатели, даже най-острите, не пропуска да отбележи огромната психологическа сила на таланта му.