Старият неприятел на Достоевски от „Современник“ М. Антонович отново се надига срещу него, този път в „Новое обозрение“. Статията му носи симптоматичното заглавие „Мистико-аскетичен роман“. Той достига дотам да слага знак за равенство между Великия инквизитор и Достоевски. Това не е роман, смята Антонович, а някакво средновековно „душеспасително четиво“. А. Коялович заговорва за „случайното семейство“ в романа (от тази теза тръгват ред разработки в книгата на Цветан Стоянов „Геният и неговият наставник“).
Остри са нападките за „слепия положителен идеал“ у Достоевски: Ул. Оболенски, Шчедрин, Михайловски, Антонович, изобщо в демократичното направление. В. Петерсен издевателствува както Михайловски: творчеството на Достоевски, смята критикът, е „крайно субективен продукт на гениална личност, склонна към извънмерен песимизъм и мизантропия… Той не е дал нито един положителен тип, но затова пък успешно обвинява човечеството в подлост, низост, кал, лъжа, нелепост“.
В тези, общо взето, досадни спорове с крайни възгледи, несъобразени със спецификата на това творчество, с целостта на романа и със сложната полифоничност на гласовете, се изказват и любопитни догадки, правят се и проницателни наблюдения, често се говори с пристрастие, като не се пестят и най-високите суперлативи и най-мрачните краски — понякога и в съседство. Голямата беда е в това, което бе обезсилено от Бахтин: изказаното от един герой да се налага като теза в романа. Сп. „Дело“ (П. Ткачов?) се досеща за това, но в критичен план. Рецензентът говори за слабо присъствие на единно, обобщаващо начало в анализа на душата. Той смята, че Достоевски е „голям майстор, развинтва душата на съставни елементи (…). Да обобщи разединеното, да синтезира материала, получен от анализа — не е негова работа. Затова всички герои страдат не от раздвоеност, а често даже от разтроеност, разчетвореност на вътрешния си духовен свят (…) Авторът често дотолкова засилва раздвоеността и разтроеността на «аза» на своите герои, че ги лишава от всякакво завършено съзнание за единство и тъждество на тяхната психическа природа и ги заставя да изпадат в халюцинации и бълнуване. Самият герой, колкото и да е поразен и сбъркан от противоречия, които раздират душата му, лека-полека се убеждава, че в него дреме не един, а няколко «Аз», след което той започва да обективира тези «Аз», въплъщава ги в реални, живи същества, в привидения, в дяволи и пр.“ В същност критикът се догажда за един друг тип единство на психическия свят, за друга негова хармония в нехармоничното.
Първите преводи на „Братя Карамазови“ се появяват през осемдесетте години в Германия (1884), във Франция (1888) и в Норвегия (1890). Следват преводи в Чехословакия, Италия, Англия, Румъния, Сърбия и у нас. Първите критически реакции носят следите на наивен възторг или още по-наивно отрицание и неразбиране. Така например германецът Е. Цабел се оплаква, че романът е „един безкраен диалог, който жужи натрапчиво край нас и не ни позволява да се спрем на характеристичното изображение на дадено положение“. В началото на века Франц Верфел заявява за въздействието на романа при формирането на неговите „идейни и естетически предпочитания“. Изтъква се и „репликата“ към „Великия инквизитор“, която прави Кафка чрез „Изправителна колония“ (1914). В дневника си големият писател прави любопитна и нетривиална характеристика на Фьодор Карамазов като умен, но зъл човек. В известната си книга от 1892 г. „Руският роман“ Е. Вогюе нарича романа „нескончаема история“, за която едва ли се е намерил някой в Русия да се добере до края й. Първите преводачи в Германия и Англия са толерантни към творбата, но французите Морис и Галперин-Камински не харесали няколко глави в романа и ги изхвърлили (!). На следващата година били публикувани отделно, но там фамилията била наречена… Шестомазови. Вторият превод през 1906 година бил с възстановени глави, но Андре Жид се възмущава от друг произвол — лишаването на диалога от свойствената му незавършеност, трепетна патетика, изхвърлянето на цели абзаци. В известната си книга за Достоевски Жид нарича последния роман на писателя негово най-велико творение. Герои на Марсел Пруст от това време, началото на века, разсъждават за този роман и за „Идиот“. Но особено впечатлително мнение за „Братя Карамазови“ изказва Андре Малро. Той изтъква, че романът на Достоевски е доста по-богат и обширен от романа на Митчел… „Отнесени от вихъра“.