Спилбърг я отхвърли — те търсиха „Поразителни истории“, които са малко по-развлекателни и цветисти, каза той и аз го занесох на моя дългогодишен сътрудник и добър приятел Ричард Рубинщайн, който тогава имаше серия, озаглавена „Разкази от тъмната страна“, които вървяха едновременно по няколко канала. Не казвам, че Ричард би се погнусил от щастлив край, както всички и той предпочита историите от типа: „… а след това те се ожениха и живяха дълго и щастливо“, но никога не се е дистанцирал от истории с нещастен край, той бе човекът, който успя да реализира „Гробище за домашни любимци“, в края на краищата („Гробище за домашни любимци“ и „Телма и Луиз“ са според мен единствените по-известни холивудски филми от края на седемдесетте, които завършват със смъртта на главен герой или главни герои).
Ричард купи „Извинете, няма грешка“ в деня, в който я прочете и седмица или две след това се зае с продукцията. Месец по-късно филмът бе излъчен като премиера на сезона, доколкото си спомням. Това бе един от най-бързо осъществените проекти, който измина пътя от замисъл до екрана наистина за отрицателно време. Този вариант, между впрочем, е първата ми версия, която е малко по-дълга и малко по-развита, отколкото окончателния снимачен сценарий. В него по бюджетни причини се съдържат само две действия. Включил съм го тук като пример за друг тип литература… различна, но която има също своето място под слънцето и не отстъпва на останалите жанрове.
Хората от десет часа — През лятото на 1992 година се разхождах из центъра на Бостън и търсех някакъв адрес, който непрекъснато ми се изплъзваше. Най-накрая намерих мястото, което търсех, но преди това открих този разказ. Ловът на непрекъснато изчезващия адрес бе около десет сутринта и докато вървях, започнах да забелязвам групи хора, струпани пред фасадата на всяко високо и скъпо здание, групи, които от социологическа гледна точка бяха напълно безсмислени. Там дърводелци водеха приятелски разговори с бизнесмени, портиери клюкарстваха с елегантно облечени жени в скъпи дрехи, прислужници прекарваха времето си с изпълнителни секретари.
Като поразмишлявах за тези групи — каквито Кърт Вонегът със сигурност никога не си е представял — след около половин час ми стана ясно: за известна класа от американските градски обитатели, пристрастеността бе превърнала кафе-паузата в пауза за цигара. Скъпите здания днес са превърнати в зони за непушачи, докато американците приемат спокойно един от най-удивителните поврати на двадесети век: ние се лекуваме от нашите лоши навици, правим го без фанфари и в резултат се получават странни модели на социално поведение. Тези, които не желаят да се откажат от лошите си навици — „Хората от десет часа“ от заглавието — съставляват една от тези групи. Разказът няма амбиции да бъде нещо повече от просто развлечение, но се надявам, че съдържа интересен поглед върху вълната от промени, която временно поне пресъздаде някои аспекти на отделните, но равностойни условия на четиридесетте и петдесетте.
Къщата на улица „Мейпъл“ — Спомняте ли си Ричард Рубинщайн, моят приятел продуцент? Той бе човекът, който ми изпрати първия ми екземпляр на „Мистериите на Харис Бърдик“ на Крис Ван Олсбърг. Ричард бе приложил и бележка с разкривения си, ъгловат почерк. На нея бе написано само: „Това ще ти хареса“ и това бе напълно достатъчно. Наистина ми хареса.
Книгата претендира да е сборник от скици, заглавия, и пояснителни надписи на лицето, дало име на сборника — господин Бърдик — самите разкази ги няма. Всяко съчетание от картина, заглавие и надписа служи като лакмус и дава представа по-скоро за съзнанието на читателя или зрителя, отколкото за намеренията на господин Ван Олсбърг. Една от моите любими комбинации показва един човек със стол в ръка — очевидно той е готов да го използва като сопа, ако се наложи, който гледа на някаква странна и определено органична изпъкналост под килима на дневната. „Две седмици минаха и ето го, че отново се случи“ е надписът под рисунката.
Като знаете какво мисля за мотивацията, е няма съмнение колко привлекателни са за мен неща от този род. Какво се е случило отново след две седмици? Не мисля, че има значение. В най-лошите ни кошмари има само местоимения за нещата, които не ни дават да заспим и от които се потим и тръпнем от ужас и облекчение.