Съпругата ми Табита, също се запали от мистериите на Харис Бърдик и именно тя предложи всеки член от нашето семейство да напише разказ по една от картините. Тя написа един разказ, последва я и нашият син Оуън, който тогава бе на дванадесет години. Таби избра първата рисунка в книгата, Оуън избра една в средата, а аз избрах последната. Резултатът от този опит прилагам тук, с любезното разрешение на Крис Ван Олсбърг. Няма какво повече да добавя, с изключение на това, че прочетох леко прочистена по-пуритански версия на историята на четвъртокласници и петокласници няколко пъти през последните три или четири години и всички те очевидно харесват тази история. Имам предположение, че това, което наистина им импонира е идеята за изпращането на злия втори баща в Голямото Отвъд. На мен определено тази идея ми хареса. Този разказ не е бил публикуван никога досега, най-вече поради заплетения си произход и с удоволствие ви го предлагам тук. Искаше ми се само да мога да приложа и разказите на жена ми и сина ми.
Петата четвъртина — Отново Бакман. Или пък може би Джордж Старк.
Последният случай на Ъмни — Литературна имитация, която си върви заедно със „Случая на Доктора“, но този е малко по-амбициозен. Обожавам страстно Реймънд Чандлър и Рос Макдоналд, откакто ги открих в колежа (въпреки че, по мое мнение, е едновременно поучително и малко страшничко да отбележа, че докато Чандлър продължава да бъде широко четен и обсъждан, високо оценени романи на Макдоналд с Лу Арчър сега са почти неизвестни и полузабравени произведения извън малкия кръг на любители на черния роман и мисля, че именно езикът на тези романи възпламени въображението, то ми откри съвършено нов начин да виждам нещата по начин, който страхотно импонираше на сърцето и съзнанието на самотния младеж, какъвто бях по онова време.
Това бе също така стил, който бе смъртоносно лесно да се имитира, както петдесетина романисти са открили през последните двадесет или тридесет години. За дълго време избягвах да използвам Чандлъровия глас, защото просто нямаше за какво да го използвам… не можех да кажа нищо свое в тона на Филип Марлоу, частен детектив.
Тогава един ден го направих. „Пишете това, което знаете“, ни подсказват мъдрите стари чешити на нас, бедните еднодневни последователи на Стърн, Дикенс, Дефо и Мелвил, и макар че за мен това означава преподаване, писане и свирене на китара… макар и не задължително в този ред. Що се отнася до собствените ми опити в писането за писателския труд, си спомням казаното от Чет Аткинс по време на концерт на Остин Сити Лимитс. Той погледнал към публиката след минута-две на безуспешно настройване на китарата и казва: „Отне ми около двадесет и пет години да разбера, че не съм много добър в тази работа, но вече бях прекалено богат, за да се откажа“. Същото нещо се случи и на мен. Чувствах се обречен да се връщам към странното градче — независимо дали ще го наречете Рая на рокендрола, Орегон, Гатлин, Небраска или Уилоу, Мейн и също така сякаш съм обречен непрекъснато да се връщам към това, което правя. Въпросът, който ме преследва и ме тормози и който не ми дава покой е: Кой съм аз, когато пиша? Кой сте вие, между впрочем? Какво точно става тук и защо, и всъщност има ли това значение?
Налегнат от всички тези въпроси, нахлупих меката си шапка в стил Сам Спейд, запалих цигара Лъки Страй (метафорично казано, напоследък) и започнах да пиша. Последният случай на Ъмни бе резултатът, и от всичките разкази в този том, този обичам най-много. Това е и първата му публикация.
С главата надолу — Първите ми приходи от писането дойдоха от спортните репортажи (за известно време бях целият спортен отдел на седмичника „Лизбън Ентърпрайз“), но това не направи нещата по-лесни. Близостта ми с Бангорския отбор на звездите, когато възникна невероятният шанс отборът да стане щатски шампион, бе или чист късмет, или чиста съдба, в зависимост от възгледите ви за възможното съществуване на по-висша сила. Склонен съм да възприема тезата за по-висшата сила, но и в двата случая, бях там само защото синът ми бе в отбора. Независимо от това, бързо осъзнах — много по-бързо от Дейв Мансфилд, Рон Сейнт Пиер или Нийл Уотърман, че нещо доста невероятно или става, или се опитва да стане. Не исках да пиша точно за това, но нещо продължаваше да ми говори, че трябва да го направя. Работният ми метод, когато се чувствам извън мои води е извънредно прост: навеждам собствената си глава и бягам колкото се може по-бързо, колкото може по-дълго. Точно това и направих тук, събирах материали като обезумял книжен плъх и непрекъснато се опитвах да не изостана от отбора. За месец или два сякаш живеех в един от ония старомодни сантиментални спортни романи, които много от нас, мъжете, са прелиствали, за да разнообразят скучните си следобеди в кабинетите — „Път към Славата“, „Смело напред“ и редките ярки достижения като „Момчето от Томкинсвил“ на Джон Р. Тюнис.