11.
Стая 409 в хотел „Кулидж“ беше тясна почти колкото затворническа килия, а и не можеше да се похвали с кой знае какво обзавеждане. Имаше размери приблизително четири на четири метра и малко зацапано прозорче с изглед към плетеницата от стоманени подпори под моста, през които едва се различаваха водите на Ийст Ривър. Мебелировката се изчерпваше с излинял синкав килим върху голия дървен под, кафяво метално легло и бежов скрин с три чекмеджета и килнато огледало.
В съседната стая леглото скърцаше пронизително и нечия глава ритмично се блъскаше в стената, а мъжки глас монотонно повтаряше: „Ох, мамо, ох, мамо, ох, мамо“. Малката баня беше облицована с оранжеви плочки. В тоалетната чиния плуваха използван презерватив и подгизнал фас, а в миниатюрната вана стояха неподвижно две хлебарки. Старата мивка имаше два отделни крана. И двата капеха.
Фин хвърли раницата си върху тясното легло, върна се до вратата и грижливо заключи, после мина в банята и се наплиска със застояла вода от крановете. Хвърли кратък поглед към отражението си в нащърбеното и пукнато огледало върху капака на шкафчето, после отново извърна глава.
Да прережат гърлото на приятеля ти и после да те преследват посред нощ през половината град едва ли е най-доброто средство за разкрасяване. Би било твърде меко да се каже, че изглеждаше напрегната и изтощена. В торбичките под очите й сигурно можеше да се прибере цял сандвич, а тъмните кръгове бяха досущ като онези върху муцуната на енот. Тя предпочете да избърше лицето си с ръкав, вместо да ползва сивите хотелски кърпи, закачени на пластмасовите пръти до мивката, после се върна в стаята, изгаси всичките мъждукащи крушки на полилея и се просна на старото желязно легло. Неоново сияние нахлуваше от нейде в прозореца, който беше частично отворен и закрит с мрежа против комари. В съседната стая „Ох, мамо“ се смени с „О, боже“, но поне на човека не можеше да му се отрече издръжливост. Навън над главата й камионите громоляха по стария стоманен мост, а гумите на леките автомобили бръмчаха като насекоми по грапавата пътна настилка. След „О, боже“ дойде „Ще свърша!“. После човекът наистина свърши с поредица глухи стонове и най-сетне млъкна. Фин намести малката възглавница зад главата си и погледна часовника. Беше три след полунощ.
Според майка й антропологията и археологията се градяха върху догадки и лично тълкуване, укрепени с логично скеле, за да изглеждат по-научно. Тя се опита да приложи същата система за сегашната ситуация. На пръв поглед сякаш нямаше никаква връзка между смъртта на Питър и убийството на Кроули, но изчезването на скицата до телефона и надбягването с тайнствения колоездач променяха всичко това. Преследването означаваше, че онзи е наблюдавал сградата и е чакал тя да излезе. Навярно е бил готов да чака до сутринта. Тогава би било много по-лесно да я проследи из оживеното движение, без тя изобщо да забележи. Оставаше обаче най-важният въпрос: защо изобщо му трябваше да я следи? Не виждаше друга връзка, освен рисунката на Микеланджело. Някой тъй яростно държеше да прикрие самия факт на нейното съществуване, че бе готов да убива отново и отново, за да запази тайната.
Фин навъси вежди и се прозина. Звучеше разумно, но логиката накуцваше. Защо я преследваха, след като бе разговаряла с полицията? При всяко положение Кроули можеше без усилия да скрие или унищожи рисунката и тайната щеше да бъде запазена, тъй като и компютърът, и всички материали за произхода на графиката твърдяха, че е творба на Сантяго Урбино, второразреден художник от шестнайсети век. Единственото категорично доказателство се криеше в дигиталния чип на нейния фотоапарат. Тя се загледа в полумрака към раницата си, оставена в края на леглото. Възможно ли беше? Дали Змийската глава или неговият работодател знаеше за направените снимки? Невъзможно; докато фотографираше рисунката, архивната зала на галерията беше празна, а тя не бе споменала никому какво е направила, дори и на Питър. Фин отново се прозина. Оставаше й един последен коз, но това щеше да изчака до утре. От съседната стая долетя смях и леглото изскърца — някой от партньорите беше станал. Тя направи гримаса. Е, поне за някого тази нощ беше приятна.
12.
Трябва да беше заспала, защото изведнъж се събуди. Навън цареше тишина, нарушавана само нарядко от бученето на някой камион над главата й. За щастие беше спала дълбоко, без сънища. Погледна часовника си и същевременно осъзна, че не се е събличала. Трябваше й известно време, за да фокусира очи върху циферблата. Беше шест сутринта и през зацапаното прозорче се процеждаше светлина. В съседната стая беше тихо. Не се чуваше нито „Ох, мамо“, нито „О, боже“ или „Ще свърша!“.