Фин се изкачи на повърхността, хвърли бърз поглед към пустото място, където някога се бяха издигали кулите близнаци, после зави, пресече и навлезе в Батъри Парк. Намери свободна пейка близо до пътечката за тичане, която минаваше по самия край на Манхатън, и се загледа надолу по течението. Статуята на свободата се мержелееше като далечен призрак сред смога и утринната мараня. Фин свали раницата, остави я на пейката, после седна до нея, като подви крак под себе си и се замисли над положението.
Името й беше Файона Катрин Райън от Кълъмбъс, Охайо. Учеше история в Нюйоркския университет. Беше спала с по-малко от половин дузина мъже, предпочиташе ресторант „Хаген Дас“ пред „Бен и Джери“ и не вярваше на нито една дума в шоуто на Дейвид Стърн или сериала „Сексът и градът“. Беше пътувала до Италия, бе посетила за кратко Амстердам и Париж и се бе напивала истински точно три пъти през живота си. Не пушеше марихуана и не взимаше никакви лекарства, освен понякога „Тиленол“, когато имаше особено болезнен цикъл. През зимата се тревожеше да не й излязат пъпки. Най-голямата й тайна бе твърдата увереност, че би правила секс с Джони Деп насред Таймс Скуеър, ако той я помоли, което не изглеждаше твърде вероятно. Знаеше, че е доста интелигентна, може би малко по-умна от средното. Знаеше, че е хубава, но не красива и нямаше нищо против. Обичаше дребните животни, особено котките. Мразеше паяци и аншоа.
С други думи, беше напълно нормална. Тогава какво търсеше тук — бездомна, преследвана от велосипедисти с дълги ножове и от ченгетата? Беше затънала в нещо, но нямаше представа какво е. В момента знаеше само, че съжалява, задето не пуши. Тя въздъхна и се загледа във вълнистия кафяв участък пред себе си, където се срещаха водите на Ийст Ривър и Хъдсън. Точно така се чувстваше сега — като отнесена от течението.
Имаше един преподавател по съвременна английска литература, когото наричаха Плешивия мечок, защото имаше косми навсякъде по тялото, освен по главата. Той беше на около четирийсет години, идваше на лекции посред зима по къси панталони и непрестанно говореше за Теоремата на Амблър. Ерик Амблър беше стар автор на трилъри и всичките му книги следваха една и съща схема: обикновен човек внезапно се озовава в необикновени, най-често опасни обстоятелства. Плешивия мечок имаше всевъзможни теории по въпроса защо Амблър е писал по този начин, но Фин твърдо вярваше, че причината е проста — знаел е, че книгите му няма да се четат от шпиони и убийци, а от обикновени хора, тогава защо да не ги включи в играта?
Е, точно такова беше нейното положение и засега не виждаше изход. И в случая не ставаше дума за игра. Ако отидеше да се предаде на Дилейни, трябваше най-напред да обясни защо е избягала. Представи си как я разпитват в някоя затворена стая, както правеше Лени Бриско в „Ред и закон“, а после я хвърлят в женски затвор. Не виждаше друг изход, освен да напусне града и да се върне в Кълъмбъс. Имаше ключ за къщата, банкова сметка и приятели. Можеше да се укрива там практически вечно, или поне докато майка й се върнеше от Юкатан. Там поне щеше да бъде в безопасност. Дали?
Някой я беше издебнал в апартамента и бе прерязал гърлото на Питър. Може би същият, който уби Кроули и отново се опита да я нападне тази сутрин. Не се заблуждаваше, че онзи азиатски хлапак с велосипеда е нещо повече от наемен помощник. Колкото и безумно да звучеше, някой искаше тя да умре, защото бе видяла или просто знаеше за графиката от бележника на Микеланджело, и сега нямаше да престане да я преследва. Трудно ли щеше да бъде да разберат коя е младата червенокоса жена от студиото за изобразително изкуство? Или да проверят в деканата на Нюйоркския факултет? Без никакви затруднения щяха да я проследят до Кълъмбъс, Охайо.
По реката мина влекач и остави зад себе си мощна триъгълна вълна. Е, какво прави човек, когато се дави и потъва за трети път? Крещи за помощ, това прави. Фин нямаше мегафон или сигнална свирка, но разполагаше с телефонен номер.
„Ако въпросът наистина е на живот и смърт и по някаква причина не можеш да се свържеш с мен, позвъни на този номер. — При тия думи майка й я изгледа по-дълго и по-свирепо откогато и да било, после се навъси още повече. — И като казвам на живот и смърт, говоря напълно сериозно, драга, инак се връщаш да си довършиш образованието тук и да се омъжиш за Дейвид Уайнър.“