Най-жестоката заплаха. Дейвид Уайнър, известен с прозвището Малчугана, я обичаше още от шестгодишна възраст и до ден-днешен въздишаше по нея тъй сърцераздирателно, че в по-тихите нощи сякаш го чуваше чак от Охайо. Славеше се с факта, че единствен сред всички момчета в Кълъмбъс повърна по време на Бар мицвата си, като опръска равина и едва не оскверни Тората, от която трябваше да чете. Днес Малчугана работеше като пространствен архитект, но това далеч не беше толкова екзотично, колкото звучеше. Всъщност не проектираше нищо; казваха му колко души трябва да се поберат в дадена сграда, а той пресмяташе колко тоалетни ще са необходими и колко кубика въздух стигат, за да не се задушат хората. Както можеше да се очаква, днес Малчугана беше извънредно богат, скучен като засъхващ гипс, имаше коса като телена четка и толкова големи ходила, че можеше да прекоси езерото Ери, без да си намокри глезените.
Според майка й човекът, на когото принадлежеше телефонният номер, бе работил с бащата на Фин. При онзи разговор тя го изрече някак странно, сякаш ставаше дума за съвсем друга личност, а не за кроткия професор по антропология към Мериънския филиал на Университета в Охайо. Фин се помъчи да я разпита по-подробно, но тя млъкна като риба, а изражението й подсказваше, че не би било разумно да настоява.
Майка й записа номера с неизтриваем маркер от вътрешната страна на капака на раницата на Фин — изписа го отзад напред и добави по три цифри отляво и отдясно. После я накара да го научи наизуст. Не беше обичайното майчинско наставление към дъщеря, отиваща да учи в университет, но пък и Амелия Маккензи Райън не беше от обичайните майки. Както и да е, сега бе настанало именно онова положение на живот и смърт, за което говореше тя. Фин вдигна раницата си и се върна през парка към телефонната кабина край тротоара. Малко колебливо изрови четвърт долар от джоба на джинсите си, пусна монетата в процепа и набра номера. След три сигнала за нейно разочарование отсреща щракна телефонен секретар.
— Свързахте се с Майкъл Валънтайн в „Екс Либрис“, Ню Йорк, Лиспенард стрийт 32. Приемаме само по предварителна уговорка, затова, ако обичате, оставете име, телефонен номер или други подробности. Надявам се, че ще мога да осъществя връзка с вас в най-скоро време. Дочуване.
Прозвуча писукане, после настана тишина.
— Е, майната ти и на теб! — изруга Фин и затръшна слушалката.
Само по предварителна уговорка? Надявам се? В най-скоро време? Тоя Майкъл Валънтайн можеше да е всякакъв, но не и бизнесмен. И от него трябвало да очаква помощ при затруднение? Но пък от друга страна, човекът имаше приятен глас — мек, леко загрубял баритон, който сякаш загатваше наличието на затаено чувство за хумор. Човек, за когото можеш да се надяваш, че ще прилича на Ал Пачино, само че малко по-млад и по-висок. Но подобни надежди никога не се сбъдваха.
Тъй като нямаше ни най-малка представа къде е Лиспенард стрийт, тя спря такси и каза адреса на шофьора. Той заобиколи по Бийвър стрийт, върна се обратно по „Бродуей“ и я свали петнайсет пресечки по-нататък. „Лиспенард“ се оказа тясна уличка сред масивни старинни здания, заемаща две пресечки между „Бродуей“ и Шеста улица. Малко преди първата пресечка Фин зърна надпис „Пица Микеланджело“ и се зачуди дали е добра, или лоша поличба. На партерните етажи на почти всички сгради бяха разположени магазини, малки художествени галерии и кафенета. Но не и на номер 32. Прозорците бяха плътно затворени и закрити с дебели стоманени капаци чак до покрива. Единственият вход беше невзрачна сива врата със сложна ключалка и визитна картичка, закрепена на нивото на очите.
„Екс Либрис
Антиквариат. Изследователска информация
Само по предварителна уговорка
Моля, погледнете камерата и се усмихнете.“
Камерата се оказа малка тъмна леща с размера на лешник в горния ляв ъгъл на рамката на вратата. Фин погледна нагоре, изплези се и навъси вежди.
— А това как ви харесва, мистър Надут пуяк? — промърмори тя.
— Не е зле, скъпа, но наистина бих предпочел усмивка — долетя незабавно отговорът.
Фин отскочи назад и се изчерви като домат.
— Ела по-близо, излез от обсега на камерата — изрече гласът.
Фин отново пристъпи напред.
— Телефонирах ви, но ми отговори телефонният секретар.
— Друго нямаше и да чуеш. Номерът не е включен в телефонните указатели. Откъде го получи?