— Енкел ги прави — обясни домакинът, забелязвайки погледа й. — С овесени ядки и фъстъчено масло. И двамата с него си падаме по сладкото.
Мъжът, седнал зад масата, се усмихна. Изглеждаше като нещо средно между Джон Малкович и Уилям Дефо: високо чело, изящно изваяни скули, широка брадичка и голяма чувствена уста. Очите му бяха черни, дълбоко хлътнали и проницателни. Беше на около четирийсет и пет години, с леко прошарена коса и това му придаваше малко по-безопасен вид, отколкото навярно бе изглеждал като младеж.
— Фин Райън — каза той. — Изобщо не приличаш на баща си, освен по косата.
Фин не знаеше как да отговори, затова хвърли поглед из стаята.
— Шерлок Холмс — каза накрая тя.
— Много добре — кимна Валънтайн.
— Това проверка ли беше?
— Съвсем не — отвърна той. — Просто обичам, когато начетените хора разбират какво виждат. Направих го за развлечение. Следващия път, когато реша да сменя обстановката, може да изпробвам Ниро Улф.
— Не сте дебел.
— Аз ще съм Арчи Гудуин.
Валънтайн сякаш леко се изненада, че тя знае името на героя от криминалните романи на Рекс Стаут.
— Така става.
— Е, какво те тормози?
— Колкото и да е невероятно, убийство.
— Ти ли го извърши? — попита Валънтайн и кимна към едно от креслата.
— Не — каза Фин.
— В такъв случай няма проблем — каза Валънтайн. — Само ситуация, която трябва да разрешим.
— Мисля, че далеч не е толкова просто — възрази Фин.
— Обясни.
И тя обясни.
15.
Половин час по-късно, седнала с подвити крака на едно от големите кожени кресла, Фин хрупаше курабийки, пиеше кафе и разказваше на Валънтайн за загадъчните събития.
— И какво мислиш за всичко това? — попита той.
— Мисля, че Питър се замеси случайно и умря заради това. Мисля още, че Кроули умря, защото аз видях рисунката на Микеланджело, и вероятно сега идва моят ред.
— Интересно.
— Не е само интересно. Става дума за моя живот, мистър Валънтайн.
— Наричай ме Майкъл, ако обичаш. Нямах предвид заплахата за живота ти. Интересно ми се стори, че някой може да умре само защото е видял дадено произведение на изкуството. В това няма никаква логика… засега.
— Не смятам, че в тази история може да има логика. Струва ми се напълно безсмислена.
— Но е смислена за онзи, който уби твоя приятел и директора на „Паркър-Хейл“.
— Защо ли имам чувството, че се въртим в кръг?
— Защото е така — каза Валънтайн. — Кръговете стават все по-малки и по-малки, докато накрая стигнем до малката точица истина в центъра.
— Прекалено философски ми звучи — отвърна Фин. — Получих твоя телефон от майка си за в случай, че закъсам сериозно, и мисля, че сега положението е точно такова. Не трябва ли да предприемеш нещо? Засега само седим, пием кафе, дъвчем курабийки и нищо не вършим.
— Зависи от гледната точка — каза Валънтайн. — Знам много неща, които не знаех преди. Знам как изглеждаш, къде живееш, знам между другото, че работиш като модел, преподаваш английски на чужденци, наскоро си била изгонена от един много престижен музей и си свързана с две жестоки убийства. Всеки един от тия факти може да се окаже извънредно важен.
— Защо всички се впечатляват толкова от работата ми като модел?
— Защото неволно си те представят без дрехи. За някои хора това сигурно е много смущаващо, за други — истинско удоволствие. Признай, не е същото като да кажеш, че си сервитьорка. — Валънтайн въздъхна. — Виж какво, Фин, моята работа е да задълбавам в подробностите, дори и най-дребните. Когато оценявам за някого рядка книга, формата на една буква може да бъде решаваща за преценката дали произведението е автентично, или фалшиво. Ако съветвам някого въз основа на изключително важно сведение, това сведение трябва да бъде напълно вярно. Вгледаш ли се внимателно, почваш да различаваш подробностите. Вгледаш ли се в подробностите, откриваш дефектите, а понякога срещаш абсолютното съвършенство. И едното, и другото може да е еднакво важно.
— Имаш предвид Микеланджело?
— Да, като пример. И проблемът може да е точно в това — рисунката може изобщо да не е дело на Микеланджело. Неведнъж са убивали хора заради фалшификати.