— Истинска беше. Сигурна съм.
Валънтайн се усмихна.
— Не се засягай, малката, но едва ли можеш да бъдеш наречена експерт.
— А ти?
— Преди малко каза, че разполагаш с дигитална снимка на графиката.
Фин кимна. Порови из раницата, подпряна до креслото, откри фотоапарата и го подаде на Валънтайн. Той отвори капачето отдолу, измъкна малкия куплунг и го включи в черния плосък компютърен монитор IBM на бюрото. Докато Валънтайн тракаше по клавиатурата, Фин се изправи и мина да застане зад него. Озърна се, но не видя самия компютър. Валънтайн сякаш усети мисълта й.
— Използвам сървър, монтиран долу в мазето — каза той, без да откъсва очи от екрана. — Там е по-хладно.
— Какъв е? — Фин се разсмя. — Сигурно някакъв суперкомпютър.
— Не съвсем — отговори Валънтайн. — Но почти позна. Често работя за едни хора от Калифорния, а те ми плащат с компютърни технологии. — Той се облегна назад. — Готово.
На екрана се появи графиката на Микеланджело в пълен размер. Подробностите бяха предадени безупречно.
— Е? — попита Фин.
— Трябва да призная, че изглежда много добре. Поне от пръв поглед ми се струва автентична.
Той натисна още няколко клавиша и рисунката изчезна.
— Какво правиш?
— Малък тест за сравнение. Имам архивен материал. Ако ни потрябва още, мога да взема от рафтовете.
— Какво сравняваш?
— Думите в ъгъла. Искам да видя дали почеркът е същият.
За известно време екранът остана празен, после се раздели на четири секции. Във всяка част имаше ръкописен текст. Валънтайн натисна нов клавиш и се появи пето прозорче с графиката на Микеланджело. След поредната команда рисунката изчезна, оставяйки само надписа.
— Сега ще видим — каза Валънтайн.
Дългите му гъвкави пръсти затанцуваха по клавишите и за миг Фин неволно си помисли, че навярно докосването им е много нежно. Тя побърза да прогони мисълта веднага щом изображенията на екрана изчезнаха. Сега оставаха само два прозореца. В левия имаше кратък, явно много стар ръкописен текст на италиански, а в десния — увеличено копие от надписа на рисунката.
Фин приведе глава над рамото на Валънтайн и косата й се разпиля по бузата му. Без затруднение прочете италианския текст:
Валънтайн подхвана от началото на следващия куплет:
Фин отстъпи назад и се изчерви, осъзнавайки, че докато четяха, е застанала прекалено близо до Валънтайн.
— Това е един от неговите сонети, посветени на любовницата му Клариса Сафи. Всъщност тя е била куртизанка.
— Първият, който й е посветил, ако не ме лъже паметта — потвърди Валънтайн. — Браво на теб.
— И теб си те бива — каза тя, като отстъпи още крачка назад и нервно опипа косата си. — Повечето хора дори не знаят, че е писал поезия.
— По онова време всички са писали поезия — усмихна се Валънтайн, разкривайки два реда здрави едри зъби. После пак се обърна към екрана. — Мисля, че по онова време поезията е заемала мястото на днешните телевизионни състезания. — Той пак се захвана с клавиатурата. — Сега да видим дали ще можем да ги сравним.
С помощта на мишката Валънтайн бавно изтегли надписа от рисунката и го постави над поетичния текст. Поигра си още малко, щракайки от време на време с бутоните, после въведе поредица от команди. Екранът пак се изчисти и се раздели на две половини с по пет отделни букви във всяка от тях:
„A E I O U A E I O U“
Отново с помощта на мишката Валънтайн постави първите пет букви точно върху другите.
„A E I O U“
— Според мен съвпадат напълно — каза Фин.
— И според мен — кимна Валънтайн. — Бих казал, че твоята рисунка определено е дело на Микеланджело. — Той се вгледа в екрана. — Почеркът категорично е един и същ. — Помълча. — Каза ли ти Дилейни как е бил убит Кроули?
— Каза, че бил застрелян, но някой забил в устата му някакъв ритуален кинжал. — Фин направи гримаса. — Не го харесвах, но все пак ми звучи ужасно грубо.