— Спомняш ли си какво точно е представлявал този ритуален кинжал?
— Той го нарече кумия или нещо подобно.
— Испански. Андалуски. Понякога се среща и в Южно Мароко.
— Има ли нещо, което да не знаеш?
— Знам по малко за много неща — каза Валънтайн. — Точно затова съм опасен.
— Значи си опасен.
— Мога да бъда.
Фин се върна да седне на креслото.
— И какво ще правим сега?
— Не съм сигурен — промърмори Валънтайн и продължи да гледа екрана. — Интересно е, но…
— Но не е от доказателствата, които можем да отнесем на полицията.
— Да, първо, защото всичко е електроника. Не разполагаме с истинската рисунка. Онзи Дилейни спомена ли да са я намерили в кабинета на Кроули?
— Не. Все ме питаше кога съм я видяла за последно, а аз повтарях, че Кроули я държеше в ръка. — Фин се навъси. — Сигурно си мисли, че съм я откраднала.
— Там трябва да има охранителни камери.
— Има. Не знам дали са ме заснели. Ако да, това ще докаже, че не съм я откраднала.
— Но ще докаже, че си я фотографирала — вметна Валънтайн. — Което може би е основателна причина да те нападнат в апартамента ти.
— Помислих за това, но пак не виждам смисъла. Сякаш самото съществуване на рисунката, била тя фалшива или не, е доказателство за нещо… нещо, за което някои хора са готови да убиват.
— Точно както ти казах преди малко за кръга — усмихна се Валънтайн. — Рано или късно стигаш до точицата истина в средата на водовъртежа. Мисля, че току-що направи точно това.
— Каква истина?
— Има хора, готови да убиват заради съществуването на рисунката.
— Що за истина е това?
— Много опасна.
16.
Мъжът с якичка на свещеник слезе от самолета на „Делта“ от Рим в три и петнайсет, пусна малкия си пластмасов куфар през машините за проверка, после показа ватиканския си паспорт на смръщения униформен служител. Според паспорта името му беше отец Рикардо Джентиле, а професията — свещеник, което изглеждаше очевидно. Всъщност нито едно от тия сведения не отговаряше на истината, а самият паспорт, макар и автентичен, не съществуваше според нито един документ на Ватиканската паспортна служба в Рим. Служителят погледна набързо паспорта, върна го на притежателя му, кимна многозначително, сякаш искаше да каже: „Аз съм предната защитна линия в борбата срещу тероризма“, и пропусна новодошлия в Съединените щати.
Заедно с цяла тълпа пътници отец Джентиле излезе в слънчевия следобед, хвана такси и заръча на шофьора нигериец да го откара до хотел „Еърпорт Холидей Ин“. Предпочете да не говори с шофьора на родния му език анаанг, макар че го владееше доста добре. За нищо на света не би искал да направи впечатление на когото и да било около аерогарата. Както винаги, яката на свещеник сама по себе си му създаваше предостатъчно неприятности.
Пътуването отне само няколко минути и в четири без петнайсет отец Джентиле се регистрира в грозноватата хотелска сграда на кръстовището на магистралата Ван Вик и Околовръстния булевард. Стаята беше тясна, скромно обзаведена и малка. Преобладаваха цветовете от винено-пурпурната гама. Прозорецът гледаше към някаква японска градина. Отец Джентиле не даваше пет пари за това. Спусна щорите и включи стенните лампи. Централно осветление нямаше — при пътуването си напоследък бе забелязал тази странна особеност в повечето хотели. Отиде до гардероба, намери вътре твърдия куфар, оставен предварително за него, и го отключи с ключа, който бе получил вчера в Рим от куриер на Федерал Експрес. Извади съдържанието: два костюма, няколко ризи „Ароу“ в различни цветове, все още с оригиналните опаковки, два панталона „Том Тейлър“, чифт обувки „Сон“ с дебели подметки, които го правеха с пет сантиметра по-висок, и десетмилиметров полуавтоматичен пистолет „Глок 21“ с петнайсет заряда в пълнителя и специален пружинен кобур за под мишницата. Свали свещеническите дрехи, преоблече се, надяна кобура, после грижливо прибра всичко останало в куфара и пак го заключи.
Бръкна във вътрешния джоб на сакото и извади два портфейла — единият голям, европейски, а другият плосък, в американски стил. Паспортът в дебелия портфейл го представяше като Питър Руфино, италиански агент от Тактическия отдел за произведения на изкуството (ТОПИ), който пък беше подразделение на Интернационалното обединено разузнаване, съкратено Интобраз — световен концерн, представляващ интересите на всевъзможни фирми и организации, от Лойдс до Бритиш музеум, включително и на няколко кралски семейства, десетки големи корпорации и дори три-четири правителства. В другия портфейл откри документите на някой си Лорънс Гейнър Маклийн от Службата за национална сигурност. И двата комплекта документи бяха автентични и биха издържали най-щателна проверка. Както отлично знаеше отец Джентиле, въпреки непрестанните опровержения на този факт, ватиканският държавен секретар имаше най-старата разузнавателна служба в света, съществувала под една или друга форма още от идването на свети Петър в Рим, когато тайните християнски общности рисували с тебешир знака на рибата по стените на катакомбите. Документите не представляваха проблем, както и съответните „легенди“. Джентиле реши да избере самоличността на добрия стар Лари Маклийн от Службата за национална сигурност. След няколко минути репетиции пред огледалото в банята той напълно се освободи от италианския акцент и го замени с нещо, напомнящо смътно за Средния запад, после напусна стаята.