Бележникът на Микеланджело

— Лодката, с която дойдох, вече не е тук. Как ще стигнем до брега?

— Имаме си собствен превоз — каза сестра Бенедета. — Вървете със сестра Филомена, тя ще ви покаже.

Бертолио кимна и щракна с токове. Понечи рязко да вдигне ръка за фашистки поздрав, сетне размисли и само кимна отривисто.

— Благодаря за съдействието, майко игуменко.

— Правя го само заради детето; то няма вина за цялата тази лудост… за разлика от всички нас. Сбогом.

Бертолио мълчаливо се завъртя и излезе от стаята. Сестра Филомена и детето покорно тръгнаха подир него. На прага момченцето спря и безмълвно се озърна през рамо.

— Сбогом, Еугенио — прошепна сестра Бенедета, сетне детето излезе.

Тя прекрачи до прозореца и се загледа през процепите на щорите как тримата слизат към кея. Там ги чакаше Доминик — младеж от близкото село, който помагаше в манастира. Той помогна на момчето да се качи в ладията, после подаде ръка и на сестра Филомена. Майорът седна на кърмата като някакъв Уошингтън в нелепа униформа, прекосяващ река Делауеър, после Доминик мина отпред и намести греблата. След няколко секунди вече се движеха през тесния пролив между острова и сушата.

Сестра Бенедета гледа подир тях, докато престана да различава дребната детска фигурка, после излезе от общата зала, мина по дълъг коридор между килиите на монахините и накрая стигна до малък изход в долната част на сградата зад банята и тоалетните. Излезе под гаснещите лъчи на следобедното слънце и тръгна по тясна пътека нагоре към гробището. Отмина го и продължи през горските сенки, докато стигна в малка долчинка, изпълнена с диви цветя и тежкия мирис на околните борове.

Заслушана как вятърът въздиша над нея и морето реве в далечината, тя слезе по пътеката в малката кръгла низина. Ако Катерина изобщо бе обичала нещо в този живот, то навярно беше това място — нейният единствен покой сред едно битие, изпълнено със страхове и тревоги. Свещеникът от Портовенере не разрешаваше да я погребат в осветена земя и накрая сестра Бенедета се отказа да спори. Не се съмняваше, че това място е по-близо до Бог от всяко друго и че Катерина би го предпочела.

Без затруднение откри простичкия мраморен кръст, макар че бръшлянът бе избуял около него. Коленичи и без да бърза, отдръпна от камъка пълзящите стъбла, за да открие надписа:

„Катерина Мария Тереза Анунцио

26.5.1914

22.10.1939

ПОЧИВАЙ В МИР“

Сестра Бенедета бавно размота броеницата, която носеше увита около китката си, и я стисна в сключените си за молитва ръце. Вгледа се в надгробния камък и зашепна древната папска молитва, която й напомняше за последните думи на младата жена, преди да се хвърли в морето:

„Нежна музика за слуха е да кажа: почитам те, Майко! Сладка песен е да повтарям: почитам те, Свята майко! Ти си моя радост, най-скъпа надежда и чиста обич, моя сила във всички беди. Ако духът ми е безпокоен, разтърсван от страсти и страда от мъчителния товар на печал и ридания, ако видиш детето си затънало в злочестини, блажена Майко Божия, позволи ми да намеря покой в майчината ти прегръдка. Но уви, вече бързо наближава последният ден. Прогони демона в адските бездни и остани до мен, скъпа Майко, до твоето израснало и съгрешило чадо. С нежно докосване покрий плахите клепачи и милостиво предай на Бога душата, що се завръща при него. Амин“

Вятърът шумно застена из дървесните клони, сякаш й отговаряше, и в един кратък миг на покой тя отново изпита вярата от своето детство, отново усети Божията радост. Сетне чувството отмина заедно с повея и сълзите бликнаха неудържимо по бузите й. Помисли си за Бертолио, за Филомена и детето. Помисли си за Катерина и за мъжа — безбожния, високомерен мъж, който й причини това и я тласна към този край. Не му се полагаше папска молитва, а само проклятието, което бе чула от майка си преди толкова много години: „Дано да гниеш в гроба си, дано да се пръснеш от червеи, докато лежиш мъртъв, дано душата ти изтлее сред гнилоч пред очите на твоите близки и целия свят. Дано да бъдеш проклет за цялата мрачна вечност и да не намериш друга милост, освен студените пламъци на ада“.