Той прелисти страницата и фермата се появи пред него както някога. Снимките вече избледняваха, лицата сивееха, но си оставаха пълни с живот в паметта му. Познаваше всекиго като собствен брат. Патерсън с очила като на онзи бийтълс, дето го застреляха, Дорм по прякор Съсела, Уотенка, Босник, Титълбаум и Рийд. Пикси Мортимър, Хейс, Терхун, Дики Биерасто. Виждаше ги всичките как тичат и се подхлъзват из гората, настръхнали от студа на късната есен — десет момчета от общо четирийсет и четирима, подчинени на някакви шантави поклонници на изкуството. Но накрая и те поумняха, нали? Нямаше как да не поумнеят, защото най-напред бяха шпиони, а едва след това поклонници на изкуството и след като шибаната война ги поочука, взеха да проумяват за какво се води тя и какво можеш да изкопчиш от нея, стига да оцелееш. Войната не беше за герои, а за негодници и биячи.
Ето я, точно пред него, фермата Алтенбург, а отвъд нея малкото порутено бенедиктинско абатство Алтхоф, отдавна изоставено поради липса на монаси и монахини в тая част на света, забравила за съществуването на Бога. Ръмеше студен ситен дъжд, проникващ сякаш направо в кръвта, и той присви врат още по-надолу в яката на униформената куртка, но това не му помогна особено. Беше мокър до кости, носът му течеше, а запалеше ли цигара, огънчето гаснеше с цвърчене след броени секунди.
Най-сетне бяха слезли от планините по стръмните пътеки между дърветата, доколкото успяваха да ги намерят. Нямаше начин да останат заедно и накрая взводът се разпадна като стар напукан камък. Сега в групата бяха десет редови войници, всички въоръжени с карабини „Гаранд“ и пистолети; мършавият Пикси от Джърси Сити мъкнеше през рамо лека картечница и приличаше на Христос, а плешивият Дик Хейс носеше минохвъргачката и непрестанно разправяше колко много, ама страшно много му се искало да го начука на оная хубавелка Гриър Гарсън още откакто я гледал в „Мисис Минивър“. Когато Пикси му каза, че се омъжила за онзи, дето играе сина й във филма, той едва не се побърка от яд и обеща, че преди края на войната ще си намери предлог да му отреже скапаните топки. Десет нормални момчета и трима агенти от ОРКХТ — Отряд за разследване на кражби на художествени творби, за който всички знаеха, че е към Военното контраразузнаване, и им се искаше само едно: да спипат нацистите, както бъркат в делвата с мед. Казваха се Макфий, Тагарт и Корнуол. Макфий се смяташе за голяма работа с бостънския си акцент и онзи шантав пръстен, Тагарт си говореше сам, а Корнуол не разговаряше с никого, само непрекъснато драскаше в бележника. Смахната тройка.
Дик Хейс, плешивият с минохвъргачката, падна пръв. Улучиха го с една от онези едрокалибрени руски снайперски карабини, по които германците страшно си падаха; изстрелът прозвуча глухо, като плесница, и почти не отекна сред равнината. Хейс вървеше точно пред него, малко отдясно, и сержантът видя как цялата му дясна ръка отхвръкна от рамото, оставяйки само кръв, кости и някакви бели усукани нишки, навярно сухожилия. После пак се раздаде същият звук, сякаш някой тръшна капака на детски чин и Хейс рухна възнак, а през разкъсания му гръден кош се виждаха дробовете и сърцето, потънали в кръв и някаква червена лепкава каша. Толкова му трябваше — един изстрел и край на надеждите за Гриър Гарсън.
Всички се проснаха долу и пролазиха до канала, който пресичаше косо ливадата и приличаше на окоп от някоя глупава стара война, водена преди векове. Така или иначе всички, освен Хейс се добраха дотам и залегнаха. Двама от екипа на ОРКХТ бяха лейтенанти, а Корнуол дори капитан, но бъкел не разбираха от водене на война, тъй че оставиха всичко на него, защото беше сержант и бе успял да отърве куршума през всички тия години, а те според него едва ли бяха пристигнали тук преди Коледа.
Сержантът надигна глава да се ориентира, а швабата със снайперската пушка гръмна отново и куршумът издълба бразда на десетина сантиметра вляво от главата му. Той обаче беше успял да разгледа терена.
Фермата изглеждаше по-скоро френска, отколкото германска — общо пет-шест сгради, включително дълга барака, вероятно краварник, голяма двуетажна къща със сламен покрив като ниско нахлупена шапка и малки прозорчета, чиито стъкла бяха избити отдавна, оставяйки черни дупки като мъртвешки очи. Около всичко това имаше каменна стена, около метър и половина висока и метър дебела, обрасла с десетилетен слой къпини и трънки — далеч по-ефикасна преграда от обикновената бодлива тел. Стената отиваше наляво и се свързваше със старото абатство, също тъй двуетажно, но с покрив от каменни плочи, които под дъжда изглеждаха почти черни. Прозорците на втория етаж на абатството бяха много тесни и почти навсякъде закрити с дървени капаци. Тук-там капаците висяха на строшените панти и човек можеше да надникне към мрака вътре. Стрелбата почти със сигурност идваше оттам.