— Според теб защо му е да ни лъже?
— Не знам. Вероятно си има причини да го укрива.
— Нещо друго?
— Всъщност не. Само дето забелязах учудващия ти интерес към онази картина в музея. Приличаше на лошо копие на Пикасо.
— Картината е на Хуан Гри.
— Кубиста?
Гри, испанец като Пикасо и негов съсед в Париж, беше един от най-ранните представители на кубизма заедно с Жорж Брак. Фин бе изучавала бегло творчеството му във втори курс. Ако Валънтайн не грешеше, картината струваше много пари.
— Ако картината е автентична, става дума за неподписано платно от 1927 година. Не би трябвало да е тук.
— Защо не? — каза Фин. — Може да е дарение на поредния щедър възпитаник.
— Едва ли — отвърна Валънтайн. — През 1941 година нацистите са я откраднали от парижката галерия „Вилденщайн“ и повече никой не я е виждал.
— Как се е озовала тук?
— Там е цялата загадка, нали?
Стигнаха до колата си. Таурусът още стоеше на място. Ягуарът бе изчезнал.
— Можем да предположим, че таурусът е на мис Мимбъл.
— Мислех, че ягуарът е на Уортън.
— И аз предполагах така, докато не видях въздушната снимка зад бюрото му. На нея се вижда голяма къща точно зад главната сграда. Резиденцията на директора.
— Тогава чий е ягуарът?
— На човека, който е пушил лула в кабинета на Уортън точно преди да пристигнем.
— По дяволите — промърмори Фин. — Трябваше да запишем номера.
— Номерът беше нюйоркски, от онези, които са резервирани за ветерани от Втората световна война. 1LGS2699.
Кой знае защо, Фин не се изненада, че Валънтайн е запомнил номера.
— Полковник Гати?
— Вероятно. Лесно ще разберем. — Валънтайн й подхвърли ключовете. — Ти ще караш.
Фин отключи колата и седна зад волана. Валънтайн се настани до нея. Посегна надолу, измъкна лаптопа си изпод седалката и го включи в празното гнездо за запалка. Стартира компютъра, включи безжичния модем и без усилие влезе в базата данни на нюйоркската пътна полиция. Фин подкара по дългата алея, после зави по пътя към магистралата. След няколко минути Валънтайн откри каквото търсеше.
— Гати е бил. Живее до Природонаучния музей.
— Не ти трябваше много време.
— Каквото могат афганистанските терористи, аз го правя още по-добре.
Той се усмихна. Натисна един бутон на лаптопа и го затвори. Продължиха към Ню Йорк.
20.
Падаше здрач и нощните ястреби надаваха протяжните си любовни крясъци високо в пурпурното небе. Но вместо да тъне в мрак, цялата ферма се обливаше в ярките светлини на пет-шест прожектора, закрепени върху високи стълбове. Нейде наблизо боботеше малък генератор. Кой ли имаше в днешно време толкова излишен бензин, та да осветява някаква тъпа ферма и да я превръща в лесна мишена за прелитащите самолети и военните патрули? Само че съюзническите самолети никога не идваха толкова близо до швейцарската граница, а из този район нямаше друг патрул, освен техния. Тук бе мъртва зона и ако се водеше война, тя беше частна.
Лагеруваха без огън в сянката на последните дървета, прикрити зад порутените останки на стара каменна стена, обрасла с къпини. Агентът Тагарт шепнеше нещо на Корнуол, който продължаваше да води записки, като си светеше с джобно фенерче. Всички останали дъвчеха консерви свинско със зеленчуци или свинско с боб — отвратителни на вкус, когато са студени, и малко по-поносими, ако се затоплят. Не че сержантът особено се интересуваше от вкусовите им качества; след като беше ял тоя боклук три години из цяла Европа, вкусът му бе дотолкова закърнял, че можеше да яде и картон. Боклукът пълнеше стомаха не по-зле от хубавата храна, а накрая излизаше все същото. Както казваха всички, лайняна война.
— Чудо на чудесата — Корнуол го заговори.
— Сержант.
— Да, сър.
— Трябва да се приближим още малко до фермата.
— Всички ли, сър?
— Патрул начело с вас. Вземете колкото хора сметнете за необходимо.
„Ама че идиот — помисли си сержантът. — Смятам за необходимо да взема цялата скапана армия, стига да ми я осигуриш.“
Светлината от немските прожектори искреше по стъклата на очилата, сякаш Корнуол изобщо нямаше очи. Говореше като скапан учител по история, убеден, че знае всичко на този свят. Търтей.
— Какво ви интересува, сър?
— Разузнайте ситуацията, сержант. Численост на врага, въоръжение и тъй нататък.