По стените висяха десетки картини, предимно холандски: педантични архитектурни изображения на Девит, домашни сцени на Де Хох, морски пейзажи на Куйп и мрачни замъци на Хобема. Единственото изключение бе голяма картина на Реноар — портрет на младо момиче, заемащ почетното място над камината.
От галерията на горния етаж, заобикаляща трите страни на залата, висяха хералдически знамена, а в четирите ъгъла стояха синкавочерни рицарски доспехи. Яркочервен килим покриваше почти целия под, а върху него бяха разположени един срещу друг два големи кожени дивана в карамеленокафяв цвят. Между диваните, върху голяма раирана кожа от зебра, имаше квадратна масичка за кафе от тиково дърво с кариран плот от кована мед. Тук-там се виждаха други малки масички, отрупани с фотографии в сребърни рамки и всевъзможни дребни съкровища — от златни кутии за цигари до три-четири кумии със сребърни ножници.
— Виждам, че харесвате вещите ми — изрече отгоре нечий глас. — Моля ви, гледайте колкото си искате.
Фин вдигна очи и видя лицето на мъж с провиснали бузи, който ги наблюдаваше от галерията. Човекът изчезна и се раздаде глухо бучене. След малко домакинът се появи в дъното на залата. Беше облечен в много официален костюм на „Савил Роу“, изостанал от модата поне с трийсет години. Буйната му черна коса, сресана в стил Роналд Рейгън, изглеждаше като намазана с вакса, а големите му очи бяха бледосини, почти белезникави. По съсухрените му ръце се тъмнееха големи старчески петна, а докато вървеше, се подпираше на медицински трикрак бастун. Десният му крак леко поддаваше на всяка стъпка, а лявото му рамо стърчеше малко над дясното. Въпреки черната коса личеше, че отдавна е надхвърлил осемдесетте. Вдигна лявата си ръка и им направи знак с бастуна.
— Седнете — каза любезно той, като посочи кафявите кожени дивани.
Фин и Валънтайн се настаниха. Старецът си избра масивен стол с права облегалка, разположен встрани от тях. Икономът телохранител се появи със старинен сребърен сервиз за кафе. Сложи го пред тях и изчезна.
— Едуард Уинслоу — каза старецът, като посочи сервиза. — Хората често го бъркат със среброто на Пол Ревиър.
Той извади от джоба на сакото си стара лула и щракна черна лакирана запалка от времето на Втората световна война. После сръчно затвори капачето с едно тръсване и духна облак синкав дим с ябълков аромат. Една загадка по-малко, помисли си Фин.
— Среброто на Уинслоу обаче е много по-старо — отбеляза Валънтайн. — И според мен по-добро, особено по-дребните предмети; среброто на Ревиър е досущ като политиката му — малко мелодраматично.
— Значи разбирате от сребро?
— И от политика. — Валънтайн се усмихна. — Особено ако е мелодраматична.
— Коя е вашата млада и удивително красива спътничка?
— Името ми е Фин Райън, генерале. Дошли сме заради кумията, която сте подарили на Францисканската академия.
— Имате предвид онази, която накрая попадна в гърлото на горкия Алекс Кроули? — Старецът се разсмя. — Би ми било много приятно да го сторя, но сериозно се съмнявам дали бих успял с този артрит, да не говорим за удара миналата година. Вече не съм какъвто бях.
— Познавахте ли Кроули? — попита Валънтайн.
— Достатъчно, за да не го харесвам. Беше стиснат до немай-къде и изобщо нямаше усет за изкуството, с което се занимаваше.
— Как се запознахте? — попита Фин. — Чрез музея, или чрез училището?
Старецът й хвърли дълъг, почти хищен поглед и тя неволно изтръпна.
— Нито едното, нито другото. Не че е ваша работа. Огледайте се, мис Райън, ако правилно съм чул името ви. Аз живея заради изкуството. Редовно купувам художествени творби. Когато се занимаваш с това в подобен мащаб, често купуваш преоценени експонати от музеи като „Паркър-Хейл“. Там имаха доста произведения на холандски майстори, а аз колекционирам точно тях.
— С изключение на Реноар — отбеляза Валънтайн и кимна към картината над огнището.
— Да. Него го купих към края на войната.
— О… — промърмори неопределено Валънтайн и млъкна. Гати беше колекционер, при това лишен от вкус, ако можеше да се съди по обзавеждането на хола му, а всички колекционери обичат да се хвалят.
— По-точно в Швейцария.
— Странно място за военна служба.
— Не чак толкова. Служех като военна свръзка на Алън Дълес в Берн.
— Наистина ли?
— Да. Плащ и кинжал, както се казва. За повечето неща все още не ми е разрешено да говоря.