— Дълес е поддържал в Швейцария подслушвателна станция на военното контраразузнаване. Какво общо има Реноар?
Генералът сякаш се изненада, че Валънтайн знае толкова много. Вдигна вежди, после се усмихна.
— През онези години в Европа се продаваха много произведения на изкуството. Преди, по време и след войната. Аз просто използвах… нека го наречем временен спад на цените. Покупката е съвършено законна.
— Не съм казал противното — спокойно подхвърли Валънтайн.
— Понякога все още купувам от тях.
— От кого?
— Галерията „Хофман“ — отговори Гати.
Фин трепна от изненада. Валънтайн небрежно отпусна ръка върху коляното й. Фин сама не знаеше кое я разтърси по-силно — докосването на пръстите му, или името на галерията. Според компютърния файл графиката на Микеланджело идваше тъкмо от „Хофман“. Това не даваше отговор на загадката, но поне слагаше на място още едно късче от мозайката. Кинжалът, Францисканската академия, връзката на Гати с Кроули, а сега и швейцарската галерия, обединяваща другите факти. Смисълът обаче оставаше все тъй скрит.
— Не ви ли се струва малко странно един убиец да си направи труда да проникне с взлом в провинциално училище, за да открадне оръжието, което е използвал в Ню Йорк?
— Доколкото знам, става дума за съвпадение. На едно място е извършена кражба, на друго изниква кинжалът. Със същия успех убиецът можеше да е купил ножа в някоя местна заложна къща; нищо не доказва, че имаме работа с един и същ човек.
— Ако се защитавахте пред съда, тезата щеше да е правдоподобна.
— Но не съм пред съда, нали? — отсече Гати. — И едва ли ще бъда.
— Да, навярно — потвърди Валънтайн.
Той леко тропна с пръст по коляното на Фин. После стана и тя го последва. Старецът не помръдна от стола. Белокосият телохранител изникна тутакси, сякаш Гати го беше повикал с таен бутон.
— Бърт, изпрати тези хора.
Старецът се усмихна хладно и телохранителят ги поведе към изхода. След малко отново се озоваха на улицата.
— Каква беше тази история? — попита Фин, докато вървяха към колата. — Ти изобщо не го попита за нищо, освен за Реноар. И откъде знаеше, че има връзка с рисунката?
— Не знаех — отвърна Валънтайн. — Знаех обаче, че и преди съм виждал картината на Реноар.
— Къде?
— На същото място, където видях и картината на Хуан Гри от училището — в Международния бюлетин за произведения на изкуството. Картината на Реноар е изчезнала заедно с един пейзаж на Писаро през 1938 година. Пътувала с кораб от Амстердам за Швейцария, но така и не пристигнала. Две откраднати картини за един ден. — Той помълча. — Твърде много.
22.
За разлика от претъпканите по-долни етажи, на върха на „Екс Либрис“ цареше безупречен ред. След като се завърнаха от посещението при Гати, Валънтайн повика големия товарен асансьор и двамата мълчаливо поеха нагоре. Фин се озова сред петстотин квадратни метра жилищна площ, излязла сякаш от филм на Фелини. Просторните зали се редуваха една след друга. Стените на първата бяха покрити с тапети, имитиращи тухлена зидария, а по средата имаше маса с плот от грамаден къс черен мрамор. Оттам минаха в широк коридор с тъмнозелени стени, украсени със скулптури на Джон Кълик и кръгли китайски килимчета по лъскавите черни плочи на пода. В третата зала, очевидно изпълняваща ролята на хол, също имаше китайски килимчета и огромна сюрреалистична картина на Сидни Голдман с голи жени и монахини, заемаща почти цялата отсрещна стена. Фин седна на един от трите дивана в стаята и се озърна. Валънтайн изчезна зад ъгъла и след няколко минути се върна с поднос, върху който имаше два грамадни геврека с пълнеж и две бутилки бира.
— „Блац“? — изненада се Фин, като видя марката.
— От Уисконсин. — Валънтайн се усмихна. — Навремето учих в Медисън и бирата ми допадна.
— Баща ми е преподавал в Уисконсин — каза Фин, отпивайки глътка бира. Отхапа от геврека и започна да дъвче, докато Валънтайн се настаняваше срещу нея.
— Точно така — кимна той. Отпи от бутилката, без да посяга към геврека. — Там се запознахме.
— Как стана?
— Той ми преподаваше антропология.
— Кога беше това?
— Към края на шейсетте и началото на седемдесетте.
— Трябва да е бил млад.
— Аз също. — Валънтайн се разсмя. — Дори малко по-млад.
Фин отново отхапа от геврека и отпи глътка бира. Огледа мебелите и картината, замисли се за цената на нюйоркския терен, над който седеше, и след това се замисли за Валънтайн. Чувстваше се толкова изморена. Виеше й се свят.