— Не сте купили това място с печалбите от продажбата на стари книги, мистър Валънтайн.
— Майкъл — поправи я той. — А в твърдението ви звучи пасивна агресия, мис Райън.
— Не си падам по евтината психоанализа. Ти не се занимаваш само с проучвания и продажби на книги.
— Да.
— Всъщност си нещо като ченге, нали?
— Ченге?
— По-точно шпионин.
— Всъщност не.
— А баща ми какъв беше?
— Професор по антропология.
— Когато почина, докараха тялото му в Кълъмбъс за погребение.
— И какво?
— Ковчегът беше запечатан. Тогава това не ми направи впечатление. Само ме беше яд, че вече никога няма да видя лицето му.
Валънтайн премълча.
— Но по-късно, много по-късно взех да си мисля какви места е посещавал. Все политически нестабилни райони, все опасни държави. И тогава се зачудих защо му е запечатан ковчег на човек, умрял от безобиден сърдечен удар.
Валънтайн сви рамене.
— Той почина в джунглата. Може би е минало доста време, докато докарат останките му в цивилизования свят.
— Или е бил без нокти на пръстите, или са го инквизирали, или в ковчега изобщо не е лежало тялото на баща ми.
— Искаш да кажеш, че според теб баща ти е бил шпионин?
— Аз съм от Кълъмбъс, Охайо. Учителите казваха, че имам праволинейно мислене. Все по най-кратката линия, нали разбираш — подреждам фактите като домино и гледам къде ще ме изведат. А ето какво излиза: получавам твоя номер от майка си, ти определено не си кротък антиквар, бил си студент на баща ми… и вероятно не само студент. Бъркам ли в анализа? Убиват моя приятел, нападат ме, забиват кинжал в гърлото на бившия ми началник, а на теб не ти мигва окото… Майкъл.
— Говориш досущ като него.
— Като кого?
— Като баща си. Той изброяваше фактите на пръсти точно по същия начин.
Валънтайн се усмихна. Фин сведе очи и видя, че наистина е броила на пръсти. Изчерви се и сякаш видя как баща й седи зад кухненската маса, обяснява нещо и разгъва пръст след пръст. Когато не му останеха пръсти, лекцията обикновено приключваше.
Тя затвори очи. Изведнъж се почувства изтощена. Искаше й се само едно — да намери легло и да се просне в него поне за месец. Колко време бе минало? Двайсет и четири часа? Трийсет и шест? Нещо такова. Като гръм от ясно небе. Като да караш колата си най-спокойно и изведнъж да се забиеш в крайпътен стълб. В нормалния живот не ставаха такива неща, или поне не би трябвало да стават. Досега тя вършеше всичко както е редно, изкарваше добри оценки, миеше си зъбите отляво надясно и от долу нагоре, оцветяваше картинките, без да излиза от очертанията, и тъй нататък. Не би трябвало да я сполетят подобни събития.
Тя отвори очи.
— Стига си ме будалкал, Майкъл. Вече не ми се играе на Шерлок Холмс и доктор Уотсън. Говорим за моя живот, а може би и за моята смърт. Искам истината. И искам да знам кой си, по дяволите.
— Отговорът може да не ти допадне.
— Опитай.
— Знаеш ли нещо за дядо си… по бащина линия?
— Какво общо има това?
— Много общо.
— Бил е бизнесмен. Баща ми не говореше много за него. Ирландец, естествено. — Тя въздъхна. — Всичко това е древна история.
— Древната история ни показва кои сме и откъде идваме. Нали знаеш старата поговорка: тези, които забравят историята…
— … са обречени да я повтарят.
— Много хора знаят цитата, но знаеш ли кой го е казал?
— Не.
— Един испански философ на име Хорхе Сантаяна. Роден в средата на деветнайсети век и починал през 1952 година. Дядо ти се е срещал с него.
— Винаги ли го усукваш толкова?
— Дядо ти бил роден в Ирландия, но фамилията му не е Райън, а Флин, Патрик Флин. Много подходящо име, тъй като Флин произхожда от галското О’Флион, което означава червенокос.
— Мили боже! — изстена Фин. — Искаш да кажеш, че името ми всъщност е Фин Флин?
— Той официално променил фамилията си, когато му се наложило набързо да напусне Корк. Бил участник във Великденското въстание през 1916 година и трябвало да напусне страната. Заминал за Канада и наистина се заел с бизнес — контрабанда на алкохол. Забогатял, като карал от Уиндзор по Детройт Ривър шлепове, пълни с пиячка.
— Всичко това е много интересно, но накъде води?