— Как ти хрумна да избереш подобен стил? — попита тя.
— Това е най-лесният начин за обзавеждане — отвърна Валънтайн. — Избираш определена епоха и после издирваш предмети от онзи период. Забавно е. Търсиш, без да си даваш много труд. Преди време открих „Вкусна и лесна кухня“ на Бети Крукър от 1954 година и вълнението беше почти същото, както когато намерих една картина на Вермеер, открадната от ирландско имение.
— Чувала съм за тая картина, когато изучавахме холандската живопис — каза Фин и очите й леко се разшириха. — „Дама пише писмо заедно със слугинята си“. Дори публикуваха книга за нея. Ти ли я откри?
— Беше открадната за втори път. Крадците имаха връзка с канал за наркотици. Аз помогнах за разкриването им по тази линия. — Той поклати глава и отпи глътка кафе. — Някога човек можеше да види кражби на картини само във филмите с Дейвид Нивън и Кари Грант. Сега обикновено са свързани с други престъпления — най-често контрабанда на наркотици или оръжия.
— Не схващам — каза Фин. — Едното няма нищо общо с другото.
— Има и още как — възрази Валънтайн.
— Обясни ми.
— Повечето престъпни дейности боравят с големи количества пари в брой. А те трудно се пазят и още по-трудно се харчат. Крадените произведения на изкуството решават и двата проблема.
— Как?
— Те представляват своеобразна валута. Ценните произведения на изкуството имат твърдо определена стойност. Дадена картина или графика може да се продаде за еди-каква си сума. Вместо да прехвърлят пари от ръка на ръка, едрите търговци на наркотици и оръжия, особено свързаните с терористични организации, използват художествени предмети. Те са преносими, лесно минават през границите и обикновено са застраховани по един или друг начин. Мога да ти посоча поне пет-шест европейски галерии, които съвсем съзнателно търгуват с крадени произведения на изкуството, а в Ню Йорк вероятно са два пъти повече. Много развит бизнес.
Фин се размърда на стола, подви крак и се замисли.
— С това ли се сблъскахме?
— Още не знам. За наркотици интригата е далеч по-сложна от всичко, което съм виждал. На пръв поглед бих казал „не“. Има още нещо, и то от доста време насам.
— Защо смяташ така?
— Кроули стоеше доста високо в света на изкуството. Ти каза, че в документите за графиката на Микеланджело имало неговите инициали.
— Не, в инвентарния списък.
— Ами документацията при закупуването й от галерията „Хофман“? На кого е била пратена? На Кроули или на някой друг?
— Всичко беше в компютъра. Един от основателите на „Паркър-Хейл“ я закупил от „Хофман“ през 1939 година, ако не греша. Много преди Кроули.
— Но той е съставил инвентарния запис, нали?
— Да, преди няколко години. Вписал е графиката като творба на Урбино.
— Твърде много съвпадения и недостатъчно отговори — промърмори Валънтайн.
Той дояде яйцата и захапа парченце бекон. Фин наля по още малко кафе. В приятната старинна кухня настана тишина. Някъде далече звучаха шумовете на утринното движение по „Бродуей“, а по-наблизо, на уличката зад „Лиспенард“, бучаха и виеха камиони за смет.
— Добре, дай да резюмираме какво знаем дотук — каза Валънтайн. — Всичко започва, когато ти случайно се натъкваш на графиката на Микеланджело и Алекс Кроули те спипва.
— Говориш така, сякаш съм откраднала нещо.
— Там е цялата работа — каза Валънтайн. — Ти не си вършила нищо лошо, тогава защо Кроули се е разстроил толкова? Трябвало е само да каже, че грешиш, и да те уволни чак след твоето настояване, че рисунката е на Микеланджело.
— Какво намекваш?
— Или не е искал ти и изобщо който и да било да знае, че галерията притежава тази конкретна творба, или става дума за фалшификат. Най-вероятно първото, защото очевидно вече е правен опит графиката да се прикрие в инвентарния списък като дело на друг художник. И, разбира се, стигаме до въпроса защо. — Той бързо забарабани с пръсти по пластмасовия плот на масичката. — Много бих искал да видя оригиналната документация. Тя трябва да се пази някъде, а документите много по-лесно се проследяват и по-трудно се фалшифицират от компютърните файлове.