Финансите на музея се управляваха от попечителски съвет, в който влизаха високопоставени личности като кмета, полицейския комисар и секретаря на нюйоркския кардинал. Не беше най-голямата художествена сбирка в града, но определено спадаше към най-престижните и за Фин несъмнено бе късмет, че успя да си намери работа в отдел „Гравюри и графика“. За в бъдеще това винаги щеше да й осигурява предимство при постъпване в който и да било музей. Освен това щеше да смекчава унизителната подробност, че е получила бакалавърска степен в щатския университет на Охайо.
Не че бе имала някакъв избор; майка й работеше в тамошния археологически факултет, което я освобождаваше от такса за обучението. Животът в Ню Йорк обаче не беше евтин и трябваше по всички възможни начини да допълва скромната стипендия и оскъдните си спестявания. Затова работеше като модел при всеки удобен случай, преподаваше английски на емигранти и наглеждаше децата или домашните любимци на познати от факултета. Понякога имаше чувството, че трескавият ритъм на живота й никога няма да се нормализира.
Половин час след като напусна ателието, тя спря пред „Паркър-Хейл“, завърза велосипеда за поредния уличен стълб и изтича нагоре по стъпалата към огромния вход, увенчан с барелеф на полегнало голо тяло, целомъдрено закрито с воал. Точно преди да отвори вратата с бронзови орнаменти, Фин намигна на изображението отгоре — нали бяха колежки. Свали шапката и ластичето, прибра ги в раницата и разтръска освободената си коса. Усмихна се на стария пазач Фред, после изтича нагоре по широкото стълбище от розов мрамор. За момент спря на площадката и хвърли поглед към картината на Реноар „Къпещи се в гората“.
С наслада зарея взор из пищните, изящни очертания и прохладните синьо-зелени тонове на горската сцена, които придаваха на картината необичайна, едва ли не тайнствена атмосфера. Не за пръв път Фин се запита дали това не е една от натрапчивите фантазии на Реноар: случайно да се натъкне на група красиви разголени жени в някое затънтено кътче. На подобна тема можеше да се напише цял научен труд, но за нея това бе просто една красива картина.
Тя постоя пред платното цели пет минути, после се завъртя и изтича към втория етаж. Прекоси малката галерия с творби на Брак, после продължи по къс коридор и мина през една врата без табелка. Както в повечето галерии и музеи, картините и експонатите се излагаха в едно централно ядро от изкуствено оградени зали, а истинската музейна работа се извършваше отвъд стените им. В „скритата“ зона, където бе влязла току-що, се разполагаше отдел „Гравюри и графика“ на музея „Паркър-Хейл“. Отделът представляваше всъщност едно дълго помещение покрай северната стена на сградата, където тесните кабинети на служителите заемаха мястото до прозорците, а хранилищата разполагаха само с изкуствено осветление.
Колекциите се пазеха в безброй кутии от специален безкиселинен картон, подредени до вътрешната стена. Между високите рафтове имаше тесни ниши, оборудвани с малки бюра, столове и големи маси за проучване на отделните експонати. Плотовете на масите бяха от матово стъкло, закрепено върху солидна дървена рамка и осветено отдолу. Всяка маса бе оборудвана с фотографска апаратура за заснемане на диапозитиви, а във всяка втора ниша имаше компютър, свързан с базата данни за цялата музейна сбирка: дигитални изображения на експонатите, документи по придобиването им и данни за произхода на творбите.
Работата на Фин за цялото лято беше да проверява дали инвентарните номера съвпадат с номерата на диапозитивите и документите за произхода. Досадно занимание, не ще и дума, но една двайсет и пет годишна музейна служителка трябваше да привиква с подобни неща, ако има поне малко ум в главата. Как казваше майка й? „Ти си научен работник, скъпа, дори когато науката е изкуствознание, и всичко е за добро, щом налива вода в твоята мелница.“
Вода в твоята мелница… Тя се усмихна на мисълта, взе молив и бележник от шкафа за канцеларски материали и тръгна покрай редиците кутии с експонати към мястото, където бе работила вчера. Между дипломирането си и идването в Ню Йорк беше прекарала цяла година във Флоренция, за да опознае отблизо родното място на Микеланджело, да крачи по улиците, където е крачил той, и да научи неговия език. Виж, това наистина наливаше вода в нейната мелница, макар че си имаше и неприятна страна: кажи-речи всеки срещнат мъж — от чиновника в Архивната служба до изкуфелия стар свещеник в библиотеката на „Спирито Санто“ — не пропускаше да я щипне.