— С документацията се занимава една компания — „Докюграфикс Сървис“. Виждала съм колите им на паркинга зад музея.
— Добре, това улеснява нещата — кимна Валънтайн.
Той замислено се пресегна за печена филийка и я намаза със сладко от ревен. Дори при това простичко действие мускулите по ръцете и раменете му изпъкнаха и Фин отново си спомни как я прегръщаше снощи. Беше невероятно силен и имаше твърдо, жилаво тяло, каквото се прави с поне три посещения на гимнастическия салон всяка седмица. От библиотекарска работа определено не стават такива бицепси. Вече бяха любовници, но той все още не й казваше всичко.
— Плащам петаче за мислите ти — подхвърли Валънтайн със странната си, хищна усмивка. Съвършените му зъби проблеснаха, а очите му срещнаха нейните.
— Не се надявай — разсмя се тя. — Е, какво ще правим сега? Дали да не избягаме на някой необитаем остров, докато суматохата се уталожи?
— Знам идеалното място — усмихна се той. — Но не вярвам да е възможно, поне засега.
— Тогава накъде? Ченгетата разследват убийствата на Кроули и Питър. Разкрихме някаква връзка между Гати, Кроули и Францисканската академия чрез изчезналия нож и картината на Хуан Гри, а оня противен субект, директорът Уортън, сигурно е замесен. Знаем, че Гати си има работа с крадени картини, поне като купувач, защото притежава онзи Реноар. Във всичко това няма грам логика.
— Има, разбира се. Просто засега не я виждаме.
— И как ще я открием?
— Искам да поговоря с един познат търговец. После може би ще отскоча до „Паркър-Хейл“ да задам два-три въпроса.
— На какво основание?
— Ще се представя за твой кръстник и ще кажа, че си изчезнала. Твоят приятел е убит и това много ме тревожи.
— Не знам дали бих искала да се представяш за мой кръстник. — Фин се ухили. — Звучи като че съм отвлечено пеленаче.
— Тогава ме приеми за кръстник като Марлон Брандо.
При тия думи Валънтайн се ухили на свой ред. Протегна крак под масата и плъзна големия пръст по прасеца й. Тя потръпна. Валънтайн я изгледа странно.
— Каква беше тази физиономия? — попита Фин.
— Имитирам похотливата усмивка на Кристофър Уокън.
— А ще я подкрепиш ли с действия?
— Тепърва ще видим.
— Какво се очаква да правя… след това?
— Да седнеш на компютъра и да потърсиш връзка между досегашните ни разкрития.
— Дадено.
Валънтайн се озърна към чинията й.
— Приключи ли?
— Аха. — Тя се измъкна иззад масичката и започна да разкопчава ризата. — Господа, пригответе се да браните престилките си.
27.
Около час след разсъмване сержантът тихомълком напусна бивака без ничия молба или заповед. Водеше само Рийд — той беше наполовина индианец, чероки или нещо подобно, и имаше профил досущ като онези, дето ги печатаха на монети. Застанеше ли неподвижно, можеше спокойно да мине за статуя, а с карабината нямаше грешка от двеста метра.
— Къде отиваме, сержант? — попита Рийд.
— Където и вчера. Да поогледаме какво става, може би и да преброим швабите.
— Разбрано, сержант.
Без повече приказки Рийд свали карабината от рамо и го последва през гората.
Този път сержантът не откъсваше очи от земята. Доколкото можеше да прецени, имаше три утъпкани пътеки: една направо, една наляво и една надясно. Всички се събираха на една малка полянка приблизително в центъра на гората. Може би зайци, но по-вероятно елени. Имаше огризани клони на около метър и половина височина — точно като от елен или млад лос. Сержантът се зачуди дали в Европа имат лосове, после прогони мисълта; не искаше да си губи времето с друго, освен с непосредствените задачи. Махна с ръка наляво и Рийд кимна. Сержантът тръгна по лявата пътека и червенокожият го последва на няколко метра дистанция, без да издава нито звук. Останалите изобщо не можеха да се мерят с него.
Най-сетне стигнаха до покрайнините на гората и този път сержантът направи знак „залегни“. После клекна да поговори с Рийд.
— Долу има канавка, след нея е пътят. Наблизо лежи изгорял танк, стар модел. Люкът е отворен. Оттам ще можем добре да огледаме фермата. Танкът е на високото.
— Снайперистът? — попита Рийд.
— Ако вървим приведени, танкът ще е между нас и камбанарията. Всичко ще е наред, стига онзи да не ни дебне.