Выбрать главу

— Не са от армията — отвърна Рийд. — Де да ги знам какви са.

— Опитай да предположиш.

— Цивилни.

— А за жените какво мислиш?

— Какво да ги мисля? Жени като жени.

— Защо ги водят?

— Сам знаеш.

— Трябва да има и още нещо.

— Защо?

— Мене ако питаш, долу става нещо много странно.

— Пита ли те някой?

— Не се прави на идиот.

Сержантът замълча. Отново погледна през предния люк.

— Какво има на изток?

— Планини с доста замъци.

— А на запад?

— Онова езеро, Констанс. Швабите му викат другояче. На отсрещния бряг е Швейцария.

— На юг?

— Австрия.

— Имаш ли представа кой е сега там?

— Май са руснаците.

— Германците хич не ги обичат, нали?

— Отде да знам бе, сержант, и за какъв дявол ми задаваш толкоз много въпроси? Аз съм един скапан червенокож от резервата, забрави ли? Мене неграмотен индианец, не разбира какво казал мой бледолик брат.

— Майната ти, Рийд. И изобщо защо не се казваш Бягащата мечка, Лунното одеяло или нещо подобно?

— Баща ми беше автомеханик от Канзас, дето обичаше на пияна глава да чука индианки, разбра ли? — Рийд едва не се разсмя. — По твоя край са гледали да катурнат някоя негърка в стърготините, при нас пък тая работа я вършеха с индианки в царевичака.

— Знаеш ли, че си смахнато копеле, Рийд?

— Да, казвали са ми.

— Сигурно идват от изток, инак би трябвало всички тия камиони да заобиколят танка, а пък няма следи от това. Не отиват на север, защото там е войната, а в Австрия са руснаците, значи не отиват и там.

— Значи са се отправили към езерото Констанс.

— Аха. Фрицовете май му викаха Бодензее. Чудя се дали имат ферибот, дето да поеме шест такива коли.

— Сигурно.

Рийд замълча. Сержантът отново насочи бинокъла към двора. Ако снайперът беше горе в камбанарията, значи ония там разчитаха изцяло на него. Оттук можеше да ги изтреби до крак, стига картечниците на танка да разполагаха с боеприпаси. Той отвори големия сандък за муниции и видя, че вътре има картечни ленти поне за десет-петнайсет минути непрестанна стрелба. Единственият проблем беше, че за управление на кулата трябваше да работи двигателят, а и без мерник трябваше да се цели на око, но все пак…

— Някакъв план ли мътиш, сержант? Мътиш май.

— Обмислям нещо.

— Какво?

— Още не съм сигурен. Колко шваби виждаш долу? Войници, имам предвид.

— Някъде към десетина. Тия, дето чистят стъклата.

— Те даже нямат пушки, Рийд. Без оръжие са. Според номерата трябва да са полева жандармерия, но армейските ченгета носят сиви униформи, а тия тук са с кафяви панталони. Пълна шарения, все едно че са докопали каквото им падне. Да не говорим, че наборните комисии не взимат очилати за шофьори.

— Може да не са имали избор, сержант.

— Или пък страшно бързат, скапаняците. Бързат да измъкнат каквото има в камионите.

— И какво има в тях, сержант?

— Нещо хубаво, Рийд. Нещо, дето ще те накара да изиграеш най-хубавия си боен танц и да наостриш томахавката.

Сержантът отново насочи бинокъла към камионите, опитвайки напразно да зърне какво има вътре. Бяха плътно закрити, дори и отзад. Докато наблюдаваше, немците изкараха от една пристройка открита лека кола и започнаха да я зареждат с бензин от тубите, прикрепени отстрани на камионите.

— Готвят се да духнат — каза Рийд.

— Аха. Трябва да вдигнем на крак Корнуол и неговите приятели, инак ще стане късно.

— Ще си вземем ли от онуй в камионите, сержант?

— Според мен си е редно, нали? Така де, кой не знае, че плячката е за победителя? Пък на мен средното ми име е Виктор, сиреч победител.

— Чудна работа — подметна Рийд. — И моето.

— Току-виж излезем роднини.

— Както каже моят бледолик брат.

— Колко души виждаш долу?

— Десетина около камионите, още четирима-петима се мотаят насам-натам.

— Плюс снайпера.

— Да, и той. Но повечето от останалите не ми приличат на редовна войска.

— Все трябва да има и редовни войници. Снощи видях часови с карабина на гръб и автомат на гърдите.

— Може да е бил някой от тия, дето бършат стъклата.

— Може. Така или иначе, беше въоръжен.

— Сега нямат оръжия.

— Като ги гледам как зареждат оная кола, май се готвят да си плюят на петите. Ако ще правим нещо, няма време за губене.