— Не са от армията — отвърна Рийд. — Де да ги знам какви са.
— Опитай да предположиш.
— Цивилни.
— А за жените какво мислиш?
— Какво да ги мисля? Жени като жени.
— Защо ги водят?
— Сам знаеш.
— Трябва да има и още нещо.
— Защо?
— Мене ако питаш, долу става нещо много странно.
— Пита ли те някой?
— Не се прави на идиот.
Сержантът замълча. Отново погледна през предния люк.
— Какво има на изток?
— Планини с доста замъци.
— А на запад?
— Онова езеро, Констанс. Швабите му викат другояче. На отсрещния бряг е Швейцария.
— На юг?
— Австрия.
— Имаш ли представа кой е сега там?
— Май са руснаците.
— Германците хич не ги обичат, нали?
— Отде да знам бе, сержант, и за какъв дявол ми задаваш толкоз много въпроси? Аз съм един скапан червенокож от резервата, забрави ли? Мене неграмотен индианец, не разбира какво казал мой бледолик брат.
— Майната ти, Рийд. И изобщо защо не се казваш Бягащата мечка, Лунното одеяло или нещо подобно?
— Баща ми беше автомеханик от Канзас, дето обичаше на пияна глава да чука индианки, разбра ли? — Рийд едва не се разсмя. — По твоя край са гледали да катурнат някоя негърка в стърготините, при нас пък тая работа я вършеха с индианки в царевичака.
— Знаеш ли, че си смахнато копеле, Рийд?
— Да, казвали са ми.
— Сигурно идват от изток, инак би трябвало всички тия камиони да заобиколят танка, а пък няма следи от това. Не отиват на север, защото там е войната, а в Австрия са руснаците, значи не отиват и там.
— Значи са се отправили към езерото Констанс.
— Аха. Фрицовете май му викаха Бодензее. Чудя се дали имат ферибот, дето да поеме шест такива коли.
— Сигурно.
Рийд замълча. Сержантът отново насочи бинокъла към двора. Ако снайперът беше горе в камбанарията, значи ония там разчитаха изцяло на него. Оттук можеше да ги изтреби до крак, стига картечниците на танка да разполагаха с боеприпаси. Той отвори големия сандък за муниции и видя, че вътре има картечни ленти поне за десет-петнайсет минути непрестанна стрелба. Единственият проблем беше, че за управление на кулата трябваше да работи двигателят, а и без мерник трябваше да се цели на око, но все пак…
— Някакъв план ли мътиш, сержант? Мътиш май.
— Обмислям нещо.
— Какво?
— Още не съм сигурен. Колко шваби виждаш долу? Войници, имам предвид.
— Някъде към десетина. Тия, дето чистят стъклата.
— Те даже нямат пушки, Рийд. Без оръжие са. Според номерата трябва да са полева жандармерия, но армейските ченгета носят сиви униформи, а тия тук са с кафяви панталони. Пълна шарения, все едно че са докопали каквото им падне. Да не говорим, че наборните комисии не взимат очилати за шофьори.
— Може да не са имали избор, сержант.
— Или пък страшно бързат, скапаняците. Бързат да измъкнат каквото има в камионите.
— И какво има в тях, сержант?
— Нещо хубаво, Рийд. Нещо, дето ще те накара да изиграеш най-хубавия си боен танц и да наостриш томахавката.
Сержантът отново насочи бинокъла към камионите, опитвайки напразно да зърне какво има вътре. Бяха плътно закрити, дори и отзад. Докато наблюдаваше, немците изкараха от една пристройка открита лека кола и започнаха да я зареждат с бензин от тубите, прикрепени отстрани на камионите.
— Готвят се да духнат — каза Рийд.
— Аха. Трябва да вдигнем на крак Корнуол и неговите приятели, инак ще стане късно.
— Ще си вземем ли от онуй в камионите, сержант?
— Според мен си е редно, нали? Така де, кой не знае, че плячката е за победителя? Пък на мен средното ми име е Виктор, сиреч победител.
— Чудна работа — подметна Рийд. — И моето.
— Току-виж излезем роднини.
— Както каже моят бледолик брат.
— Колко души виждаш долу?
— Десетина около камионите, още четирима-петима се мотаят насам-натам.
— Плюс снайпера.
— Да, и той. Но повечето от останалите не ми приличат на редовна войска.
— Все трябва да има и редовни войници. Снощи видях часови с карабина на гръб и автомат на гърдите.
— Може да е бил някой от тия, дето бършат стъклата.
— Може. Така или иначе, беше въоръжен.
— Сега нямат оръжия.
— Като ги гледам как зареждат оная кола, май се готвят да си плюят на петите. Ако ще правим нещо, няма време за губене.