Валънтайн седна на стар дървен канцеларски стол и се загледа как Питър Нюман тътри нозе около кафеварката в самото дъно на тясната канцелария. След малко домакинът се върна с две старинни чашки върху чинийки и подаде едната на Валънтайн. После седна зад седалището и с въздишка се намести на стола.
— Е? — попита той, като отпи глътка кафе и изгледа втренчено Валънтайн над млечнобелия ръб на чашката.
— Хуан Гри.
Нюман дрезгаво се изкиска.
— Почина доста отдавна.
— Нацистката връзка.
— Бил е испанец, през войната останал в Париж. Един от така наречените „дегенерати“. Нацистите разграбили някои от ранните му творби. Името му редовно се мярка при взаимното обливане с помия между европейските галерии и споровете кой какво е правил по времето на Хитлер. Никога не съм си падал по тоя човек.
— Реноар. „Глава на младо момиче“.
— Пак заграбена от нацистите.
— Какво ще кажеш, ако ти доверя, че за един ден съм видял крадена картина на Хуан Гри и портрет на Реноар?
— Ще кажа, че си посетил генерал Джордж Гати.
— Защо досега не съм чувал за него?
— Той живее на недосегаеми висини. Никога не купува от публични търгове. Много дискретен човек.
— И Гри, и Реноар са сравнително известни. Защо никой не е уведомил полицията?
— Генералът има много дебели връзки.
— Нещо по-конкретно?
— Президентът на Съединените щати. Конкретно ли ти звучи?
— Впечатляващо.
— Не и в света на изкуството. Гати е свиня. Никой почтен колекционер или търговец не би сключил сделка с него.
— Някой сключва.
Нюман пак се изкиска и допи кафето.
— Не съм казал, че всички в света на изкуството са почтени.
— Стига, Питър, с теб се знаем отдавна.
Нюман въздъхна и остави чашката.
— Не бих желал да ме обвинят в тесногръдие — каза той. — Такива неща не са хубави за един стар евреин като мен. Отразяват се зле на репутацията.
— Изплюй камъчето, старче — усмихна се Валънтайн.
— Ще се огранича само с това — прошепна Нюман. — Нюйоркската епархия има чудесна картинна колекция, с която се занимава нейният архивен отдел. Имат и достъп до колекциите на Ватикана в Рим. Между другото генерал Гати се слави като „приятел“ на Ватиканския музей.
— Шегуваш се.
— Ни най-малко — възрази Нюман. — Ватиканските музеи са основани през шестнайсети век. Колекциите им са… как да го кажа… много изобилни. Също като всеки друг музей по света редовно преоценяват творбите. И когато това става, генералът е пръв на опашката.
— Значи Ватикана търгува с крадени картини?
Нюман подви устни в едва доловима усмивка.
— Не съм казал такова нещо.
— Господи! — прошепна Валънтайн.
— Сериозно се съмнявам да е замесен пряко — добави Нюман.
Валънтайн се помъчи да избистри мислите си.
— Добре — каза след малко той. — Да забравим Ватикана. Ами „Паркър-Хейл“?
— Частен художествен музей с финансови дарения почти колкото на „Уитни“, но по-малки от тия на „Гети“.
— В играта ли е?
— Несъмнено.
— Алегзандър Кроули?
— И той е като Хуан Гри. Мъртъв. Грозна работа.
— Репутацията му?
— Безупречна в академичните кръгове. Завършил е „Харвард“, „Йейл“ или Колумбийския университет. Все забравям кое точно. Изучавал консерваторско майсторство в лондонския художествен институт „Курто“, уредник на музея „Фог“ в Бостън и тъй нататък. През средата на деветдесетте постъпи в „Паркър-Хейл“ под крилото на тогавашния директор Джеймс Корнуол. Пое поста миналата година, след като Корнуол предаде богу дух.
— Предаде богу дух?
— Ние, дъртаците, предпочитаме този израз пред „гътна се“ или „ритна камбаната“. И, между другото, Корнуол си отиде спокойно. Както спял. Аз а йор ааф мир, дано и аз имам този късмет. Беше преживял няколко сърдечни удара. На възраст бе над осемдесетте, ако не греша.
— Казваш, че в академичните кръгове Кроули бил чист. А иначе?
— Много умееше да общува с хората, отлично се справяше със събирането на средства. Но когато се стигнеше до купуване и продажба, имаше склонност да хитрува.