Много добре разбираше, че никой няма да й възложи от самото начало да урежда творчески експозиции на флорентинските ренесансови живописци. Но ръководството бе обещало, че ако се справи добре като стажантка, догодина ще получи платена длъжност, а животът в Ню Йорк, докато завърши магистратурата си, беше скъп, макар че наемаше мизерна квартира в Алфабет Сити.
Пазачът отново се появи на редовната си обиколка. Във всяка зала пъхваше ключа си в таблото и продължаваше по-нататък. Иначе отделът изглеждаше съвсем пуст, точно както й харесваше. Тя откри чекмеджето, с което бе работила вчера, сложи си задължителните бели ръкавици и се хвана на работа. Записваше номерата от целофановите обвивки, в които се съхраняваха гравюрите, сетне отнасяше записките си, а понякога и самата гравюра до нишата, за да ги сравни със сведенията от компютърната база данни.
След два часа вече се прозяваше и виждаше двойно, но не спираше да работи. Приключи с едното чекмедже, после премина към следващото, разположено толкова ниско, че трябваше да клекне, за да го отвори. Изведнъж видя, че един от експонатите се бе плъзнал в тесния процеп зад чекмеджето и лежеше там почти невидим. Човек трябваше да издърпа чекмеджето докрай, за да го забележи.
Тя се приведе, протегна ръка и започна слепешком да опипва за малкото целофаново ръбче, което бе зърнала. Трябваше й известно време, но най-сетне го стисна с два пръста и дръпна лекичко. След малко освободи листа и го извади на светло. Сложи го върху шкафа, затвори с крак чекмеджето и когато огледа находката си, едва не припадна.
Рисунката беше с размери приблизително петнайсет на двайсет сантиметра, грубо срязана или може би откъсната от едната страна. Дори през целофановото покритие се виждаше, че е изрисувана върху висококачествен пергамент, вероятно агнешка кожа, изтъркана с креда и пемза. Личеше си, че листът някога е бил част от бележник, защото в долния ъгъл се виждаха следи от подшиване.
Самата рисунка беше направена със сепия и бе толкова стара, че избледнелите линии бяха станали почти невидими, като паяжина. Качеството на рисунъка не оставяше съмнение, че е дело на майстор от Ренесанса. Изобразяваше жена; едрите гърди се виждаха съвсем ясно. Беше с широки бедра, почти дебела. Главата, ръцете и долната част на краката не бяха изрисувани.
Поразяваше фактът, че женското тяло изглеждаше разрязано по централната линия, за да бъдат премахнати плътта и ребрата. Шията също беше разрязана, разкривайки както светлата тръба на югуларната вена, така и по-дебелата и изпъкваща сънна артерия, която се издигаше нагоре и изчезваше зад ухото. Виждаха се оголените бели дробове, бъбреците и сърцето.
Отлично изобразеният черен дроб биеше на очи, но стомахът липсваше — явно за да се даде по-добра видимост към матката и разтворения вагинален канал под нея. Маточната шийка бе изрисувана старателно, както и срамните устни в другия край. В рисунката най-грижливо бяха включени сухожилията и мускулите, поддържащи матката, както и главните вени и артерии на кръвоносната система.
Великолепната рисунка отразяваше аутопсията на неизвестна жена на средна възраст. Само че през Ренесанса не е имало аутопсии. Наричали са ги вивисекция и за извършването им се полагало смъртно наказание. Някога Леонардо да Винчи бил изправен пред съда за подобно деяние, но обвинението отпаднало. Неговият съвременник Микеланджело също бил обвинен, макар че не се стигнало до съд.
По-късно други художници и интелектуалци разказвали в мемоарите си, че със съдействието на епископа Микеланджело използвал залата за мъртъвци във флорентинската болница „Спирито Санто“, за да рисува трупове, но нямало доказателства, тъй като легендарният му бележник бил изчезнал.
Фин продължаваше да гледа графиката. Беше живяла във Флоренция цяла година, където почти през цялото време изучаваше творчеството и епохата на Микеланджело. Дори текстът, изписан от двете страни на изображението, напомняше образците от неговия дребен ъгловат почерк, които бе виждала. Без нито миг колебание тя отиде до раницата си и извади малкия дигитален фотоапарат „Минолта“. Знаеше, че ще си изпати, ако я хванат, но знаеше също, че трябва да има копие от рисунката, за да я проучи на спокойствие. Тази рисунка би била идеална илюстрация за нейната дипломна работа. Директорът на „Паркър-Хейл“ Алекс Кроули беше голям привърженик на „каналния ред“, тъй че щеше да има безкраен поток от документация, разрешения и всевъзможни бумаги, преди да й разреши дори да си помисли за снимки. Тя щракна десетина кадъра, после върна фотоапарата в раницата си, облекчена, че никой не я е забелязал.