— Откри ли нещо?
— Човекът е бил богат.
— Това го разбрах и без теб.
— Колекционирал е живопис.
— Нищо ново — отвърна Изи и се озърна из кабинета. Навсякъде висяха картини.
— Получавал ги е от някаква си галерия „Хофман“ в Ню Йорк.
— И какво?
— Това, че е плащал страшно много пари. Гледай.
Младежът отметна глава и Изи се приведе напред. На екрана имаше колона от имена и цифри.
„Буше, Франсоа / fstra 2 870 000
Сезан, Пол / fvort 9 430 000
Фрагонар, Жан-Оноре / wsmhb 1 670 000
Гог, Винсент Ван / fvwvb 11 625 000
Мане, Едуард / 2 800 000
Тулуз-Лотрек / lgwhp 10 000 000
Тулуз-Лотрек / tbdm4 000 000“
Списъкът продължаваше на още пет-шест страници и наброяваше поне двеста картини — много повече, отколкото имаше във вилата. Нито една не струваше под милион. Кени демонстрира възможностите на програмата, като избра напосоки едно име от списъка и щракна с курсора върху подчертания код: „Реноар, Пиер-Огюст / awlohe 750 000“.
На екрана почти мигновено изникна дигитална снимка на картина, изобразяваща жена, която се подпира на лакът пред някакъв пъстроцветен фон, може би цветя.
Текстът отдолу гласеше:
„Algerian Woman Leaning on her Elbow
Облакътена алжирска жена
1881
Височина: 41,3 см (16,26 инча), ширина 32,2 см (12,68 инча)
Галерия «Хофман», Ню Йорк, 1995
Преоценена: Художествен музей «Паркър-Хейл», 1993
Дарение на фондация «Грейндж», 1957“
— Нищо не схващам от тия глупости.
— Това е списък на картини.
— Ти май наистина ме смяташ за голям тъпанар. Това го разбрах, Кени, макар да не съм учил в някакъв си скапан колеж.
— Чрез буквените кодове списъкът е свързан с допълнителни сведения.
— А кодът представлява съкращение от името на картината. И това го разбрах, Кени.
— Останалото се нарича „сведение за произхода“. Откъде идва картината, през чии ръце е минала и тъй нататък.
— И какво?
— Там е работата, че всичките имат една и съща история. Фондацията „Грейндж“ ги дарява на онзи музей „Паркър-Хейл“, той пък се отървава от тях, като ги продава на галерията „Хофман“. После галерията пробутва картините на частни лица като нашия Кресман.
— Който бива накълцан на панделки в собствения си басейн.
— Мислиш ли, че между едното и другото има нещо общо?
— Да, купища пари.
— Но нищо не е откраднато.
— Можеш ли да събереш всички суми от списъка?
— Мисля, че да.
Кени затрака по клавиатурата. След една-две минути на екрана се появи крайната цифра: „$ 273 570 000“.
— На един-единствен човек? — възкликна Кени. — Леле боже!
— Мисля, че вече не сме в свои води, Кени — каза Изи. — От плиткия край стигнахме до дълбокото.
И той се разсмя. На Кени изобщо не му беше до смях.
34.
Апартаментът на Ерик Ташен на Пето авеню се намираше на най-горния етаж на сграда от четирийсетте години, точно срещу Сентръл Парк, и предлагаше великолепен изглед към зелените морави на парка. Доколкото можеше да прецени Валънтайн, самият апартамент беше сравнително скромен — пет или шест стаи, една спалня и кабинет, но мястото, изгледът и картините по стените го правеха едва ли не безценен. В коридора висеше портрет на Джон Уейн от Анди Уорхол, картина на Рой Лихтенщайн заемаше почти цяла стена в хола, а срещу нея бе закачено платно на Джулиан Шнабел, облепено с парчета натрошен порцелан. Нямаше никакви признаци за семейното положение на домакина, не се долавяше следа от женско докосване, впрочем нищо не говореше и за мъжко присъствие. Можеше да се предположи, че Ташен живее сам.
Самият Ташен беше строен, елегантно облечен с бяла копринена риза, шити по поръчка джинси и скъпи мокасини на бос крак. Не носеше никакви украшения, освен обикновен стоманен часовник на китката. Изглеждаше около петдесетгодишен, с тъмна коса, леко прошарена на слепоочията. По гладко избръснатото му лице не се виждаше нито една бръчка. Когато посрещна Валънтайн на прага, носеше очила за четене с червена рамка и държеше в ръка вестник „Ню Йорк Таймс“. Той въведе посетителя в хола, настани го на старичък кожен диван и седна в креслото от другата страна на стъклената масичка за кафе.
— Колекционирате творби от шейсетте и седемдесетте години — каза Валънтайн, гледайки към грамадното платно на Лихтенщайн зад гърба му. Картината изобразяваше диван и кресло, почти като тези, на които седяха. Малка колекционерска шега.