— Доколкото разбирам, Корнуол е назначил Кроули още преди да напуснете галерията. Защо?
Ташен сви рамене.
— Защото Санди го шантажираше.
— Виждате ми се ужасно самоуверен.
— Така е. Джеймс ми каза. Показа ми писмо, в което Санди изрично обясняваше как стоят нещата. Не му оставяше никакъв избор.
— Според вас кой е убил Кроули?
— Нямам представа. Знам само, че дружеше с не твърде почтени личности.
— По-конкретно?
— Например Дейтън Трост от галерията „Хофман“. И Марк Тагарт от фондацията „Грейндж“. Вие вече споменахте Джордж Гати. Между другото, Корнуол го ненавиждаше от дън душа.
— Защо?
— Не съм съвсем сигурен, ако изключим факта, че генералът е отвратително същество без капка морал. Мисля, че имаше нещо, свързано с войната.
— Гати е работил за G-2 в Швейцария. Разузнавателна дейност.
— Джеймс Корнуол също. Не в Швейцария, но е бил в секция „Паметници, живопис и архиви“ към военното разузнаване. Службата за разкриване на кражби на художествени творби.
— Заплетена мрежа — каза Валънтайн. — Но това все още не обяснява защо Корнуол е назначил Кроули за свой наследник. Вие казахте, че сте видели писмо.
— Точно така.
— Какво пишеше в него?
— Пишеше, че Санди знае за участието на Джеймс в някакъв таен клуб и ако не бъде назначен за директор, ще се види принуден да го оповести пред пресата.
— И вие предположихте, че това е свързано със сексуалните наклонности на Корнуол?
— Така изглеждаше. Какво друго може да е?
— Корнуол не ви ли каза?
— Не. А и аз не го попитах.
— Този клуб имаше ли си име?
— Да. Дружество „Кардус“.
Валънтайн се навъси.
— На латински това означава „магарешки трън“.
— Знам — каза Ташен. — Странно име за клуб на хомосексуалисти. Подхожда по-скоро за название на студентско братство.
— Той каза ли ви нещо за групата?
Ташен поклати глава.
— Нито дума.
Някъде в дъното на апартамента тихо забръмча телефон. Ташен отпи една последна мъничка глътка уиски, остави чашата на масичката и стана. Без да бърза, напусна стаята и изчезна. Звъненето спря и Валънтайн смътно чу приглушения глас на консултанта.
Изправи се и отиде да разгледа картината на Шнабел. Тя изобразяваше неясен силует на етиопец и човешки череп отстрани на фона на планина. Долната част на картината беше облепена с парчета от порцеланови съдове. Никога не бе харесвал творчеството на Шнабел и тази картина също не го впечатли. Счупените чинии винаги му напомняха за Зорба Гърка. От друга страна, художникът се бе прочул тъкмо заради тия идиотски късове порцелан. Простотията като изкуство.
Ташен влезе отново и той се обърна.
— Беше Питър Нюман.
— Да?
— Той знаеше, че идвате при мен. Смята, че трябва да ви съобщи. Току-що го е чул по новините.
— Какво?
Ташен въздъхна дълбоко.
— Джордж Гати. Бил е убит. Някой го е наръгал с нацистки церемониален меч.
35.
Лейтенант Винсънт Дилейни от Специалния полицейски отряд стоеше насред хола на генерал Джордж Гати и гледаше тялото върху кафявия кожен диван, нанизано на шиш като парче говеждо. Убиецът на грозния старец се беше престарал. Според помощник съдебния лекар Бандар Сингх шейсетте сантиметра стомана бяха натъпкани в гърлото на убития, докато острието излезе през перинеума, тоест някъде между сбръчканите му топки и пъпчивия задник.
Криминалистът Пъткинс заяви, че това обяснява миризмата: по пътя надолу наточеното като бръснач острие бе срязало цял куп важни органи, стомаха и червата. Нямаше съмнение, че мечът е нацистки, защото дръжката представляваше орел с грамадна свастика в ноктите. И най-лошото — всичко беше на показ. Гати бе умрял само по халат и се виждаше всеки сантиметър от старото му съсухрено тяло. Светкавиците на фотоапаратите тихо съскаха, докато Пъткинс и неговите колеги мереха и оглеждаха. Същинска холивудска премиера за мъртвия дъртак.
Били Бойд тежко пристъпи към него, стиснал бележник в месестата си ръка.
— Значи това тук май съвпада с предишния случай.
— И с обаждането на заместник-шериф Доуг от Алабама. — Дилейни поклати глава. — Дори не знаех, че Алабама има крайбрежие.