Последва кратко затишие, докато хората се опомнят. Сетне в процепа на стената се появи мъж с черната униформа на СС. Размахваше пръчка с бял парцал. Поколеба се и тръгна напред. Корнуол и високият мършав Тагарт излязоха иззад скалата и започнаха да слизат срещу германеца.
Сержантът се позамисли, после скочи от танка и тръгна отстрани към есесовеца, за да изпревари Корнуол. Пистолетът тежеше в ръката му. Германецът беше нисък, блед и носеше очила с метални рамки. На бузата му се тъмнееше петно от сажди. Разкопчаният кобур на кръста му беше празен. Имаше петлици с едно дъбово листо и три зелени ивици на щандартенфюрер, тоест полковник. Приличаше по-скоро на банков чиновник.
— Говориш ли английски?
— Да.
— Какво има в скапаните камиони?
— Картини. Ценни произведения на изкуството.
— Кой си ти?
— Името ми е доктор Едуард Пльоц. Аз съм музеен уредник.
— Не.
— Моля?
— Не си нищо. Мъртъв си.
Без каквато и да било причина сержантът вдигна пистолета и го простреля в лицето.
39.
Фалшивият свещеник седеше в прашното мазе на църквата „Сейнт Джоузеф“ в Гринич Вилидж и преглеждаше материалите, които му носеше една доброволна сътрудничка с мъченическата физиономия на жена, поела върху плещите си тежестта на целия свят. Вече часове наред се ровеше из старите архиви и не пропускаше да въздъхне печално при доставката на всеки пореден наръч пожълтели от времето папки.
Това тук нямаше нищо общо с мъглявата логика на ефирното електронно пътуване из базите данни на хиляди сървъри и търсачки; беше истината на избледнялото мастило върху реални исторически документи, готови от старост да се разпаднат в ръцете ти. Прелиствайки папките, свещеникът имаше чувството, че наоколо витаят призраците на хиляди чиновници, че чува ехо от тракане на пишещи машини и тихо скърцане на пера. Да, скучно, но в крайна сметка не се оказа особено трудно да проследи дирята на Фредерико Боте през годините на неговото съзряване.
Както и да се казваше наистина, каквито и интереси да го свързваха с висшето духовенство в Светия град, детето бе пристигнало в Ню Йорк на 11 юни 1946 година с кораба „Батъри“ от презокеанската линия „Гдиня-Америка“, идващ от полския град Гданск. Бланка на емиграционните власти от Елис Айлънд потвърждаваше, че Фредерико е на седем години и пътува със своята бавачка, фройлайн Анализе Куровски, германска гражданка. За месторождение бе посочено италианското градче Ла Грацие, където за него се грижили сестрите от манастира „Сан Джовани Ал’Орфенио“. Графата за име на майката беше празна, но отстрани едва се различаваше изписано с молив име: Катерина Анунцио. Въпреки недомлъвките фалшивият свещеник умееше да чете между редовете: Фредерико беше незаконно дете, отгледано от монахините, а след това предадено под грижите на германка с полско име.
След пристигането в Америка Фредерико бе попаднал за две години в сиропиталището „Сейнт Люк“, после го прехвърлили в училището към църквата „Сейнт Джоузеф“, където бил записан като ученик „по стипендия“. Оценките му бяха отлични, особено по чужди езици и изкуства. Предполагало се след завършване на училището да постъпи в някоя от местните семинарии, където да бъде подготвен за свещеник. Всъщност сведенията от енорийските архиви прекъсваха през 1952 година, когато детето било осиновено от сержант Брайън Торп и съпругата му, живеещи в Уудсайд, Куинс. Интересно — правните услуги по осиновяването бяха осигурени от „Топинг, Холиуел енд Уайтинг“, същата призрачна фирма на несъществуващи хора, която бе създала и тайнствената фондация „Грейндж“. Още по-интересно изглеждаше, макар вероятно да ставаше дума за съвпадение, че фондацията „Грейндж“ сега имаше седалище на площад „Сейнт Люк“ — същото име като сиропиталището, в което бе израснал Фредерико Боте, днес известен може би като Фред Торп.