— Валънтайн! — извика Фин.
Той се изправи и обърна глава.
— Какво?
— Мисля, че открих нещо.
— Какво? — повтори той и тръгна през подземието към нея.
— Виж — посочи тя. — Дъската за инструменти.
— Какво да й гледам? Това е странична стена.
— Празна е.
— Не те разбирам.
— Всички инструменти са подредени върху онези лавици. На дъската няма нито един. За какво им е тогава?
За момент Валънтайн онемя. Прекрачи напред, огледа дъската, почука с юмрук по нея, после провери мястото, където стената се съединяваше със задната част на подземието. След малко сграбчи централната лавица на най-близката стена и дръпна с всичка сила. Отначало не се случи нищо, после два от рафтовете плъзнаха напред плавно, почти безшумно и накрая с тих пукот като от извадена тапа спряха на половин метър от стената. Валънтайн тласна едната наляво, другата надясно и отзад се разкри мрачен тунел. Той грабна фенера и слезе по широка бетонна рампа към кръгло преддверие. Стените на подземната зала бяха изсечени от древната гранитна скала, върху която се крепяха небостъргачите на Ню Йорк. Валънтайн докосна с длан неравния дялан камък. Сух и прохладен — идеално място, където да бъдат погребани достойните синове на града… или стари, зловещи тайни. Достойно за Едгар По.
— Престол издигна си Смъртта в странен град накрай света, далеч на запад, сред мъгли, где вкупом и добри, и зли за вечен отдих са дошли.
— Понякога наистина ме плашиш, Валънтайн — прошепна Фин.
Тя последва лъча на фенера. Две метални релси като миниатюрна железопътна линия водеха към тясна пещера отляво, изпълнена с непрогледен мрак. На близката стена имаше електрическо табло, от което излизаше сноп дебели изолирани кабели. Валънтайн дръпна шалтера и в тунела отпред се разля мътната светлина на слаби електрически крушки. Той изключи фенера. Тунелът отпред беше широк около два метра и половина и почти толкова висок. Стените тук също бяха изсечени в гранита, а подът бе покрит с дебел слой керамични гранули против влагата.
— Чудя се накъде ли води това? — тихо каза Валънтайн и тръгна напред.
— Не съм сигурна, че искам да разбера — отвърна Фин, но все пак го последва.
Тунелът пред тях непрестанно завиваше и лъкатушеше. Тук-там в стените бяха изсечени погребални ниши, но сега те зееха празни. Нямаше и следа нито от старите тухли, с които са били зазидани, нито от костите на покойниците. Релсите пред краката им изглеждаха странно неуместни сред това царство на смъртта, а още по-нелепо изглеждаха слабите крушки с метални предпазни решетки. Фин се помъчи да не мисли за тежестта на камъка над главата й, да диша спокойно и равномерно в потискащия сумрачен проход. Никога не бе страдала от клаустрофобия, но сега сякаш се намираше в съвсем друго измерение. Адът не беше горещ, а точно като това място — пуст и заровен дълбоко под земята. Място, където да те погребат жив.
Сякаш цяла вечност крачиха по тунела, докато най-сетне излязоха в нова широка зала. Релсите я прекосяваха и отиваха към тежка врата с масивни железни панти, вградени в стената. Вратата беше от дебело потъмняло дърво, а пантите изглеждаха също тъй древни, както самата скала. В камъка от двете страни на вратата бяха издълбани релефни очертания на обелиски, белосани и оградени по ръбовете с напукана тъмна боя. Над самата врата се виждаха старателно изсечени думи, оцветени също тъй в черно и бяло.
— „Мълчете, простосмъртни, навлизате в царството на мъртвите“ — прочете на глас Фин. — Много мило. — Тя погледна вратата, после Валънтайн. — Влизаме ли?
— Мисля, че вече стигнахме твърде далече, за да се връщаме — отговори той и почука релсата с крак. — Това не служи за пренасяне на някогашни покойници. Тук е склад, а не крипта.
Той мина напред и хвана масивната дръжка от ковано желязо. Отвори вратата и прекрачи отвъд.
Раздаде се глух гърлен стон като вой на ранено животно, после светлините изгаснаха. Фин изпищя, усещайки как из въздуха около нея изведнъж се разлива ужасният мирис на прясна кръв. Подът на тунела връхлетя срещу нея и силата на удара изтласка въздуха от гърдите й. В далечината отекна резкият пукот на изстрел.