През лятото на 1955 година, обут в най-изисканите си шпицари, Арчи се отправи към Флийт Стрийт с намерението да си потърси работа като военен кореспондент. Префърцунен младеж с тъничък мустак и още по — тъничък гласец го попита: "Имате ли професионален опит, господин Джоунс?". И Арчи му обясни. Разказа му всичко за Самад. И за техния танк "Чърчил". Тогава превземкото се надвеси над бюрото, един такъв самодоволен и костюмиран, и рече: "Тук се изисква повече от едното ви участие във войната, господин Джоунс. Военният опит няма голямо практическо приложение".
И толкова по въпроса, точка. Нямал практическо приложение. И това тогава, през 1955 година, още по-малко пък сега, през 1974 година. Нищо от онова, което бе правил тогава, нямаше значение сега. Придобитите умения бяха — казано на езика на съвремието — без практическо приложение, не вършеха работа.
"А нещо друго, господин Джоунс?"
Естествено че нямаше друго, да му се не види, британската образователна система доволно му бе подложила крак още преди години. Въпреки това Арчи имаше набито око за външния вид на една вещ, за формата ѝ, и именно това в крайна сметка му помогна да си намери работа в печатницата "МорганХироу" на Юстън Роуд, където се задържа вече двайсет години, а задачата му беше да преценява как да се сгъват разни неща — пликове за писма, рекламни материали, брошури, дипляни. Може и да не беше голямо постижение, но като се замисли човек, сгъването си е важно, все има нещо за застъпване, иначе животът би бил като вестник голям формат: вятърът го подмята по улицата и човек не може да прочете ключовата информация. Не че Арчи разполагаше с достатъчно време за четене на вестници. След като никой не си прави труда да ги сгъва както трябва, защо на него да му се занимава да ги чете (ето този въпрос си задаваше той)?
Какво друго? Ами, Арчи се бе занимавал и с други неща, не само със сгъване на хартия. Някога се бе състезавал като пистов колоездач. В пистовото колоездене му харесваше това, че се въртиш отново и отново. Пак и пак. И така имаш възможност пак и пак да ставаш все по-добър, да направиш по-бърза обиколка, да свършиш всичко както трябва. Само дето Арчи така и не ставаше по-бърз.
62.8 секунди. Което си е доста добро време, световна класа дори. Но в продължение на цели три години заковаваше всяка божа обиколка на 62.8. Другите колоездачи прекъсваха тренировките си, за да го гледат. Облягаха велосипедите на повдигнатата част на велодрума и му засичаха време по секундната стрелка на часовниците си. Такава неспособност за усъвършенстване е наистина голяма рядкост. В някакъв смисъл такава последователност си е цяло чудо.
Арчи обичаше пистовото колоездене, поддържаше постоянно високо ниво и благодарение на това се сдоби с единствения славен спомен в биографията си. През 1948 година Арчи Джоунс участва на Олимпийските игри в Лондон, където си подели тринайсетото място (62.8 секунди) с шведски гинеколог на име Хорст Ибелгауфтс. За зла врага, този факт бе пропуснат в архивите на Олимпиадата по вина на немарлива секретарка, която една сутрин се върнала от кафепауза, отнесена в други мисли, и пропуснала името му, докато преписвала някакъв списък на чисто. Госпожа Постерити[5] пъхнала Арчи в пролуката край подлакътника на дивана и забравила за съществуването му. Единственото доказателство, че събитието изобщо се е случило, бяха писмата и кратките бележки от самия Ибелгауфтс, които през годините Арчи сегиз-тогиз получаваше. Като например:
17 май 1957 г.
Скъпи Арчибалд,
Прилагам снимка на благоверната ми и мен в нашата градина на фона на доста нелицеприятен строителен обект. Макар да не прилича на Аркадия, именно тук строя примитивен велодрум — няма нищо общо с онзи, на който се състезавахме с теб, но за моите нужди стига. Мащабът е далеч по-малък, но както виждаш, мисля за децата, които тепърва ще имам. Сънувам ги как въртят педалите и се събуждам с озарено от усмивка лице! Щом го завърша, настоявам да ни гостуваш. Нима има по-достоен кръстник на пистата на най-сериозния ти съперник,
Хорст Ибелгауфтс?
И пощенската картичка, която лежеше на таблото в колата в деня, когато Арчи почти не умря:
28 декември 1974 г.
Скъпи Арчибалд,