- Чакайте малко! Вие сте ме подслушвали? Кой сте вие, а? - Чивърс се обърна към началника. - Този човек служебно лице ли е?
Началникът прокара подгизналата си носна кърпа по челото. Изглеждаше нерешителен и уплашен.
- Моля, стига толкова.
Мъжът в черно го изгледа продължително със сребристите си очи, после вдигна безгрижно рамене.
- Не съм тук по служба. Аз съм просто свидетел, който изказва своите впечатления. Затова, господа, ще ви оставя да си вършите работата.
След тези думи се обърна и си тръгна. Но след няколко крачки се спря, за да каже през рамо:
- Обаче искам да добавя, че може да има... още.
След това си тръгна, промъкна се под полицейската лента и изчезна сред тълпата любопитни.
16
Хорас П. Файн Трети се завъртя на пета и изгледа Кори от горе до долу, сякаш сега се беше сетил нещо.
- А имаш ли опит с пазене на къща? - попита той.
- Разбира се - отговори бързо Кори. Това беше донякъде вярно, защото беше пазила караваната им, когато майка ѝ излизаше за целонощен гуляй. А и преди това бе прекарала шест месеца в апартамента на баща си, когато той беше отишъл на онзи панаир в Питсбърг.
- Обаче никога не съм пазила толкова голям дом - добави тя, докато се оглеждаше.
Файн я гледаше подозрително, но може би просто така си гледаше. Струваше ѝ се, че всяка сричка, която произнася, се посреща с недоверие.
- Хубаво, нямам време да проверявам препоръките ти - отговори той. - Човекът, с когото се бях разбрал да заеме мястото, се отказа в последния момент, а аз закъснявам за Ню Йорк. - Очите му леко се присвиха. - Обаче ще те държа под око. Следвай ме, ще те заведа в твоята стая.
Кори последва мъжа надолу по дългия ечащ от стъпките им коридор на първия етаж, докато се чудеше как Хорас П. Файн планира да я държи под око от разстояние повече от хиляда и шестстотин километра.
В началото ѝ се беше сторило истинско чудо. Научи за работата съвсем случайно от неволно подслушан разговор в едно от кафенетата за къща, която се нуждае от пазач. След няколко телефонни обаждания стигна и до собственика на голямата къща. Щеше да е идеално, защото се намираше в Роринг Форк. Вече нямаше да се налага да кара по двайсет километра в едната посока, за да се върне във въшливата си мотелска стая. Освен това можеше да се нанесе още днес. А и щеше да печели пари, вместо да харчи, и щеше да го прави стилно.
Но когато се озова пред къщата, за да се срещне със собственика, ентусиазмът ѝ се изпари. Макар къщата технически да беше в Роринг Форк, тя се издигаше далеч в подножието на планината, напълно изолирана в края на километър и половина извиващ се към нея частен път. Беше огромна, но с онзи мрачен постмодерен дизайн от стъкло, стомана и шисти и приличаше повече на скъпа зъболекарска клиника, отколкото на дом. За разлика от повечето големи къщи, които беше видяла да стърчат по хълмовете и от които се откриваше фантастична гледка, тази беше построена на склон, на практика във вдлъбнатина в планината, заобиколена от три страни с високи ели, които сякаш потапяха сградата във вечен мрак. Откъм четвъртата страна имаше дълбока заледена клисура, която завършваше в река от заснежени скални блокове. По ирония повечето от прозорците със слоести стъкла гледаха към тях. Обстановката беше толкова агресивно съвременна, че наподобяваше затвор по своята аскетичност: много хром, стъкло и мрамор. Никъде не се виждаше прав ъгъл освен при вратите. Стените бяха покрити с ухилени маски, космати тъкани и други страховити на вид произведения на африканското изкуство. Освен това сградата беше студена - почти толкова, колкото склада, където работеше. Кори не свали палтото си по време на цялата обиколка.
- Тази води към второто мазе - обясни Файн, спря и посочи една затворена врата. - Долу е по-старата печка. Тя отоплява източната четвърт от къщата.
Отоплява. Да, бе, дръжки отоплява.
- Второто мазе? - попита Кори на глас.
- Това е единствената запазена част от оригиналната къща. Когато съборили колибата, строителят запазил мазето, за да го включи в новата къща.
- Тук е имало колиба?
Файн се изсмя.
- Наричала се Рейвънс Ръвин Лодж, но всъщност била съвсем обикновена колиба. Един фотограф я ползвал като база, когато излизал в планината да снима. Казвал се Адамс. Чух, че бил известен.
Адамс. Ансъл Адамс? Кори си го представи. Някога тук е имало уютна, проста малка колиба, сгушена между боровете, докато не са я съборили заради тази чудовищна постройка. Не се изненада, че Файн не знаеше кой е Адамс - само някой еснаф или бъдещата му бивша съпруга можеха да накупят тези шантави произведения на изкуството.