Но в живота му имаше и други етапи, там Съдбата се бе оказала още по-сурова. Не му бе разрешила да избере майка си например, а тя бе изчезнала от неговия свят, докато той още лазеше на четири крака. Името й го нямаше на ничие брачно свидетелство, а миналото й бе празна страница, споменът за нея студен като затворническа килия. Единствено помнеше как се казва: Марта.
И още по-лошо: и баща си не бе съумял да подбере, а той — старият — се бе оказал кофти човек. Пияница, дребен престъпник, негодяй и половина, зарязал сина си да расте в безпросветност и гадна мръсотия. Хранеше го с юфка и тям подобни безвкусици, понякога му купуваше сандвичи или аламинути по евтините барчета. Но това, последното, ставаше само когато събере нужния ентусиазъм. Тоест — рядко. Гадняра. Така бе навикнал да мисли за него. Никога не го бе нарекъл баща, още по-малко татко.
Просто Гадняра.
Живееха в един коптор без асансьор на улица „Дигроу“ в Бруклин, в онази му част, където „Кълъмбия“ допира бреговата линия. Кварталът е ирландски още от началото на миналия век, заселен предимно с докери и други пристанищни работници. Някъде през двайсетте години се появяват и доста пуерториканци, но след това положението не се променя съществено чак до края на Втората световна война. Ейнджъл се роди в период на икономическа рецесия. Малко по-късно, през 1957 г., построиха магистралата Бруклин-Куинс и този факт практически откъсна бачкаторския район зад и по протежение на „Кълъмбия“ от по-богатите квартали около Кобъл Хил и Каръл Гардънс. Сетне плановете за строеж на контейнерно пристанище в района накараха мнозина да продадат имущество и земя, кой каквото има, и да се преселят на по-добри места. Обаче плановете останаха неосъществени, търговското корабоплаване пък премести центъра си към Порт Елизабет и Ню Джърси, а хората на „Кълъмбия“ масово останаха без работа, семействата им — без препитание. Италианските пекарници и зарзаватчийници западнаха и фалираха, а по опразнените магазинчета се появиха пуерторикански търговци. Самотният хлапак скиташе по улиците, негови бяха предимно изоставените сгради, разбитите дюкяни и къщичките с останали без покриви стаи. Опитваше се да стои колкото се може по-надалеч от Гадняра и от все по-противните му настроения. Малцина му бяха приятели, той по-скоро привличаше побойниците и насилниците сред връстниците си; по същия начин, ако сте забелязали, някои бездомни кучета винаги стават жертва на нечий ритник или тояга и постоянно скитат с клепнали уши и свити помежду задните си крака опашки. Трудно е да се каже дали това им поведение е резултат от постоянните им страдания или пък то е истинската причина за тях.
Гадняра загуби работата си — беше преносвач на стоки — през 1964 г., след като в пияно състояние нападна профсъюзен активист и го записаха в черните списъци. На всичкото отгоре няколко дни по-късно в апартаментчето се появи група мъжища с тояги и вериги, които му дръпнаха як кьотек. Все пак оцеля с няколко строшени ребра и на практика извади страхотен късмет, защото онзи активист съвсем не бе профсъюзен, освен по име, а в офиса му се вършеха едни неща, за чийто характер всеки може да се досети. Една от малцината жени, които спорадично се появяваха или изчезваха в живота на Гадняра, оставяйки след себе си аромат на цигари и евтин парфюм, все пак се оказа достатъчно смела, за да остане при пребития и да го лекува. Тя бе добра към момчето, при все че го хранеше само с пържени в стара мас бекон и яйца. Но и тя напусна след поредната свада, която събуди съседите и привлече ченгетата. След нея повече жени нямаше, а Гадняра потъна в мизерия, отчаяние и пиянство, като повлече и момчето със себе си.
И така дойде мигът, когато Гадняра продаде сина си за каса долнопробно уиски и някаква си сума в пари. По онова време малкият бе само на осем години, а онзи извратен изверг го върна у дома пет часа по-късно, завит в одеяло. Тогава хлапакът, който щеше да се превърне в Ейнджъл8, не разбра много неща, беше му за пръв път, не знаеше, че случилото се ще го превърне в друг човек за цял живот, а само будуваше и не мигна, горкият, в леглото си цяла нощ. Не смееше да помръдне или да каже нещо от страх, че онзи може и да се върне, а и поради болката, която чувстваше там отдолу и отзад.
При завръщането му Гадняра го бе нахранил с макарони, а за награда му бе дал и шоколадено блокче.
Дори и днес, поглеждайки ретроспективно назад, Ейнджъл не бе сигурен колко време бе продължило всичко това, макар че помнеше друго: тези бащини „сделки“ бяха станали съвсем чести, вероятно защото броят на получаваните в замяна бутилки постепенно намаляваше все повече и повече, както изтъняваха и пачките долари. На четиринайсетгодишна възраст, след няколко неуспешни опита да избяга и съответни жестоки наказания от Гадняра, една нощ разби магазина за сладкиши на „Юниън“ и открадна кашон шоколадови десерти. Сетне ги отмъкна в една полуразрушена сграда на „Хикс“, където се тъпка с тях, докато му стана лошо и повърна. Така го намериха и ченгетата — със стомашни колики и болки, почти не можеше да ходи. Кражбата му донесе двумесечна присъда в поправителен дом. Наказаха го най-вече по две причини: за нанесените при проникването в магазина щети и поради желанието на съдията да даде пример предвид стремглаво нарастващата младежка престъпност в бавно загиващия район около старите докове. Когато го пуснаха, Гадняра го прибра още от портала на поправителното, за да го отведе в мръсния апартамент, където пък го чакаха двама други, ясно за какво.