Главоболието на Върн бе изчезнало напълно и доброто му настроение се завърна. Тя харесваше двамата американци; те бяха оптимисти относно шансовете им за върха и уверени в способностите си, без да бъдат твърде напористи или фанатични. Кашлицата на Марк Мейсън поутихна, предимно заради почивката, помисли си тя, а не защото антибиотикът бе особено ефективен. Един от носачите си поряза пръста, докато режеше зеленчуци, и тя направи два шева на раната. Друг дойде при нея и смутено й показа врата си, лактите и сгъвките на коленете, където имаше люспеста влажна екзема. Тя го изпрати да се измие, после го намаза с хидрокортизон и му каза, че трябва да ходи при нея всеки ден за още лекарство.
— Да, мадам — прошепна той усмихнат и разкри няколко златни зъба.
Кен Кенеди имаше диария. Шегуваше се с това и я описваше с най-големи подробности, но това беше лош късмет. Трябваше да съхранява силите си за изкачването, а упоритото разстройство щеше да го отслаби много бързо.
— Нали знаеш какво се прави, Кен? Увеличи течностите. Не яж нищо ден и нещо, дай възможност на организма да се пречисти.
Той кимна стоически и пак се понесе към тоалетната.
Когато не се занимаваше с пациентите си, Финч четеше, мислеше и спеше, като всички останали. Шумът на вятъра бе изтощителен и нямаше как да избягаш от него. Студът я нападаше всеки път, когато излизаше от палатките, но вътре я измъчваше клаустрофобия. Тя отиде да пие кафе с трима французи в тяхната столова. Двама от групата им бяха на Южното седло, в очакване на промяна във времето, която да им позволи да щурмуват върха. Ако това не се случеше скоро, щяха да останат без храна и да се наложи да се върнат.
— On espere[1]. — Хубавият управител на базата сви рамене с възхитителна небрежност. — On verra[2].
Следващия следобед, когато по някаква случайност останаха сами в комуникационната и медицинска палатка, Сам и Финч пиха черен чай, хапнаха още шоколад и пак разговаряха.
— Ще ми се да не бях позволявала на всички да ни видят онази вечер — призна Финч. — Помислих си: „Не е тайна, че ме е грижа за него. Защо да е?“ Но така само стана по-трудно. По дяволите, този Санди Джаксън и мръснишкия му смях.
— А какво мисли Ал?
Финч обърна длани в жест, изразяваш леко раздразнение и обич.
— Има ли някаква възможност да говорим за това? Но и не мисля, че му пука.
Нехайно копеле, помисли си Сам.
— Той иска само да си върши работата — добави тихо Финч. Погледна покрай Сам към вратата на палатката и отвъд нея. Лицето й бе някак топло, тя мислеше за място, което той не можеше да достигне или дори да си представи, и го обзе тъга. — Той иска да качи всички на върха и да ги свали живи и здрави. И тогава.
Никакво стаено очакване не се криеше в това сухо „и тогава“, но въображението на Сам беше достатъчно богато.
— Разкажи ми как се запознахте — рече той, но Финч само поклати глава. Каза му за семейството си, както бе обещала, и накрая той вече разбираше малко по-добре защо тя е поискала да бъде тук, вместо да си стои удобно във Ванкувър.
Колкото повече научаваше за нея, толкова повече искаше да знае.
Тази вечер вятърът утихна. От вихрена чернота небето бавно се разбуди и се превърна в тих купол от звезди. Сега те бяха повече и сияеха с някакъв студен блясък, какъвто Сам никога не беше виждал.
На брифинга след вечеря Джордж прочете прогнозата за времето. Тя потвърждаваше онова, което вече виждаха, бурите отстъпваха място на фронт от високо атмосферно налягане, движещ се от югозапад. Навалелият сняг щеше да направи прехода по-труден и повишаваше значително опасността от лавина, но именно това очакваха да чуят всички групи, сврени в палатките си. Вече имаше възможност да потеглят отново.
От френския лагер дойде новината, че двамата алпинисти на Южното седло са готови да тръгнат към върха. Щяха да започнат в един през нощта. Вълни от очакване разведриха ленивата атмосфера от последните два дни.
— Какъв е планът, шефе? — попита Рикс. Той се беше облегнал в стола си, сключил ръце на тила си.
— Ще изчакаме още един ден тук — каза Ал.
Чуха се възгласи на изненада и разочарование.
— Всички други ще са горе.
— Затова мисля, че трябва да им оставим малко пространство.
Рикс и американците възразиха, но Ал беше непреклонен.
Маршрутите щяха да бъдат отворени отново от усилията на други хора и пак те щяха да изпробват опасността от лавини. „Планинари“ щяха да почакат.
— Загубен ден — промърмори кисело Рикс, но Ал не му обърна внимание. Алпинистите се пръснаха един по един към негостоприемните си палатки.