В това време дошъл и дяволът. Гледа и хем се любува, хем яд го хваща, ама няма как. Рекъл:
— Е, юнак си ти, Юрий! Втори като тебе няма. Добре си свършил моята заръка. Ела при мен подир четири дни, ще ти дам още една, последна работа. Ако я свършиш — при баща си ще си идеш. Не я ли свършиш — главата долу! Хайде сега върви да почиваш!
А дяволицата пак:
— Ох, отпрати тоя халосник, докато е време! Ще ти изяде главата…
Дяволът се смее и заканва:
— Виждам аз, че някой му помага. Ама от мен той няма да се отърве.
На четвъртия ден Юрий се явил, а дяволът му рекъл:
— В обора ми стои един кон — цена няма! Ама не е обязден. Обязди го, укроти го! Ето какво искам от тебе! Както виждаш — лека работа.
— Харно! — отговорил момъкът. — Утре ще го обяздя. Тая работа ми е присърце.
Отишъл Юрий при ратайкинята. Радва се:
— Лесна работа ни даде панът-господар тоя път.
— Не — отвърнала девойката, — не се радвай отнапреж! Тая е най-мъчната работа и може да се затриеш. Ти си мислиш, че същински кон ще яздиш, пък той ще бъде самият пан-господар, нечестивецът. Не вярва той, че ти самичък си изпълнил двете заръки и иска сега сам да те изпита. Ама ти се не бой, аз и сега ще ти помогна.
На заранта момата научила Юрий:
— Вземи тая върбова клонка. Щом конят се разбеснее, ти го удари с това клонче между ушите и той веднага ще утихне!
Отишъл нашият юнак в обора. Гледа там кон — същи змей: очите му с кръв наляни, из ноздрите — пламък блика, из ушите — пушек пуши. Не дава да припариш. Замахнал Юрий с клончето — огънят стихнал; приближил се до коня, а той се изправя на задните си крака, играе дяволско хоро, не се оставя да го възседнеш. Пък като запръхтян, зацвилил — оборът се разтърсил. Шибнал го Юрий между ушите — конят на колене паднал; метнал му се юнакът веднага на гърба, че като се разярила оная ми ти хала, заподскачал — насмалко на ездача главата в тавана да удари, да го остави на място. Ама Юрий не се уплашил: удря го с върбовата клонка между ушите, силата му взема. И понесъл се конят като вихър, земята не досяга; лети и все гледа да събори ездача, та да го смаже с копитата си. Пък Юрий го шиба, шиба — не му дава дъх да си поеме.
Препускал конят и летял, препускал и летял — девет земи преминал, ама накрая така се уморил и замаял, че вече не можел да лети, ами се усмирил и тръгнал полечка, кротичко към двореца.
Оставил юнакът бесния кон в обора и се върнал при момата. Всичко и разправил кое как е било. А на заранта отишъл при дявола. Заварил го в леглото с превързано че о: лежи и пъшка.
— Ех! — изръмжал нечестивецът. — Такъв слуга като тебе не ми трябва. Вземи си бащиния запис и утре сутрин върви, където щеш, само тука да те няма.
Грабва Юрий брезовата кора, хвърчи към колибата на момата. А в това време дяволицата гълчи мъжа си:
— Нали ти рекох да го изпъдиш? Виж какво те е направил — само синини. Ами ти си хем некадърен, хем никого не слушаш. Аз ще му изпия кръвта на този момък. Потрай до утре да видиш!
А Юрий разправил всичко на момата и записа показал:
— Сега нали и ти ще дойдеш да те отведа дома?
Мамата клати тъжовно глава:
— Не е такъв нашият пан-господар, че да те пусне жив от ръцете си. Не бива ла дочакаме утрото. Още нощес трябва да бягаме, иначе нечестивецът и двама ни ще погуби.
Стегнали се посред нощ за път. Момата се изплюла в елин ъгъл на колибата, залостили здраво вратата и тръгнали да бягат.
На заранта дяволът изпрати; един от слугите си да доведе Юрий. Тропа на прозорчето.
— Ставай, че панът-господарят заповяда да идеш при него!
— Ей сегинка ще стана — отвръща плюнката.
Отишъл си слугата. На пладне дяволът пак го праща.
— Хайде, идвай, че господарят се сърди!
— Ида, ида, обличам се — отвръща плюнката.
Привечер слугата за трети път идва, хлопа и вика:
— Мия се — отвръща плюнката.
Ядосал се дяволът. Праща няколко слуги да вържат момъка и да го доведат. Хлопат, тропат слугите — никои се не обажда, защото плюнката вече била изсъхнала. Строшили вратата — колибата празна. Казали на дявола. Пък той като се разбесувал, разлудувал, удря си главата о стенат скубе си брадата.
А на пани-господарката пяна хвърчи от устата:
— Избягал, че и ратайкинята ми отвел. Скоро потеря да го стигне! Него да посекат, а нея тук да доведат, че тя ми трябва: такава изкусна работничка никъде не ще намеря!
Метнали се слугите на яки коне, втурнали се подир бегълците. А пък те бягат, колкото силите им държат. По едно време момата рекла: