— Я си сложи ухото на земята да чуеш шуми ли гората, ечи ли пътят?
Турил Юрий ухо на земята, заслушал се и рекъл:
— Ей, силно шуми гората, високо ечи пътят.
— Проклетият пан е пратил потеря по нас. Те скоро ще ни настигнат. Затова аз ще се превърна в стадо овце, а тебе — в стар овчар. Щом слугите те попитат дали си ни видял, ти им кажи: „Видях един момък и една мома да минават оттук, когато бях млад.
Тогава имах само две овчици, а сега съм вече старец, вижте колко много овце паса.“
Извадила момата из пазвата си една шарена кърпичка, размахала я и се превърнала в стадо овце, а Юрий сторила стар овчар. Ето че подир малко и слугите на дявола довтасали.
— Ей, старче! — викат те. — Видя ли оттука да минават момък и мома?
— Видях, как да не видях.
— Кога?
— Когато бях още момче и пасях само две овце, а сега съм вече стар, ама вижте колко овце имам!
„Охо, тук има хиляди овце. Отдавна е било значи. Не можем ги догони“ — рекли слугите и обърнали назад конете. А двамата млади си продължили пътя.
Върнали се потераджиите и казват на дявола:
Никого не видяхме, пан-господарю, освен един старец, който пасеше овце.
— Ех, глупци с глупци! — викнала дяволицата. — Та те са били. Трябваше овчаря да убиете, а овцете да подберете и при мене да ги доведете. Мятайте се пак на конете! Овчаря посечете, а овцете доведете!
Препуснали слугите назад да догонят бегълците. А Юрий и момата вече половината път изминали. Бягат, бягат… По едно време момата казва:
— Я си сложи ухото на земята да чуеш шуми ли гората, ечи ли пътят?
Послушал Юрий и казва:
— Силно шуми гората, високо ечи пътят.
Веднага момата размахала кърпичката — превърнала се в градина, а Юрий — в старец-градинар.
Пристигат слугите и питат:
— Дядо, видя ли един стар овчар със стадо овце оттук да минава?
— Не съм видял, макар че от памтивека пазя тая градина.
— Ами момък и мома да бягат?
— Видях, как да не видях.
— Кога беше?
— Пролетес, когато цъфтяха овошките. Пък сега вижте ги, вече са узрели.
Слугите се върнали, а младите продължили да тичат по-нататък.
Отишли потераджиите в двореца и казват, че не са намерили бегълците:
— Видяхме само стар градинар, който шеташе из една овощна градина.
— Ех, глупаци! — нахвърлила се дяволицата върху слугите. — Та това са били те. Трябваше градинаря да посечете, а овошките да оберете и тук да донесете! Вижда се, че вие няма да свършите работа, ами я аз да отида да ги хвана.
Спуснали се да гонят младите всички: дяволът, дяволицата и слугите. Летят, хвърчат, облаци прах дигат, гръм гърми, земята стене.
Дочули Юрий и момата този шум и трясък и хукнали още по-бърже. А като разбрала момата, че няма да могат да избягат от потерята рекла на момъка:
— Мили мой, макар че вече не сме далеч от бащиния ти дом, не ще можем да стигнем навреме. Ще трябва да те спасявам, пък аз ще видя как ще се отърва. Ти мини напред, а аз ще се превърна в река пътя на нашите гонители-мъчители да пресека.
Юрий отминал малко напред и като се обърнал, що да види — разляла се една широка река зад гърба му. Стои той на брега като втрещен, още непроумял какво става.
Ето че потерята се задава, най-напред дяволът лети, остър меч размахва и крещи. Без да се огледа, втурнал се във водата. А реката го повлякла, дръпнала го в един въртоп — удавил се и той, и конят му.
Довтасали и другите. Спрели край брега. Пани-дяволицата реве и си скубе косите:
— Ах, мъжо! Ах, мъжо! Нали хи казвах, че тоя халосник ще ти изяде главата! — И закрещяла като побесняла: — Сечете с брадвите, мушете с ножове реката! Това е моята ратайкиня. В адски огън да се пече, проклетницата!
Започнали слугите да секат и мушкат водата. Заохкала, застенала реката, потекла алена, кървава. А Юрий стои на другия бряг, не знае що да стори, как да отърве милата си.
Наревала се дяволицата, изморили се слугите да бъхтят водата, тръгнали да се връщат дома само със закани.
Слуша Юри — стене реката и тихом говори:
— Ох, колко зле съм ранена! Ще ида при мама да ме лекува. Дълго време ще трябва да лежа. Дълго с тебе скъпи, няма а се видим. Иди си сега ти дома, ама гледай с никого да се не целуваш. Целунеш ли — ще ме забравиш.
Поседял, повъртял се край брега момъкът и накрай си тръгнал нажален за дома. Бащата и майката, като го видели, спуснали се да го прегръщат и целуват, че жив и здрав се връща. А синът не дава да го целуват. Чудят се старите, не проумяват защо.
Много време изтекло. От момата — никаква вест. Седи в къта Юрий намръщен, не говори, тъгува. А една нощ майката не се стърпяла и като спял, целунала го. Той пък в съня си помислил, че това е момата. Прегърнал я, целунал я и като се събудил — забравил за нея, сякаш никога не я е срещал.