Дейвид отново потупа мъжа по рамото.
— Buenos dias, señor?
Онзи пак не му обърна внимание.
Двама от другите пиячи в бара вече измерваха Дейвид с гневни погледи и му задаваха резки въпроси на гърления си акцент. Не разбираше какво му говорят. Затова посочи картата и мина на английски:
— Вижте, съжалявам, че ви прекъсвам… обаче… Наистина съжалявам. Но тази карта… Дядо ми я даде… и ми поръча да дойда тук и да потърся… на тези места — разбирате ли, Арис… кун, Елисондо? Освен това трябва да открия човек на име Хосе Гаровийо. Знаете ли къде мога да го намеря?
Сега вече най-едрият мъж се обърна и изтърси нещо много рязко.
Дейвид не проумяваше.
— Хммм… извинете… но… испанският ми е много лош, нали?
Мъжът се навъси истински вбесен. Дейвид осъзна, че вероятно е допуснал сериозна грешка. Че е стигнал твърде далеч. Нямаше представа защо или как, обаче беше извършил глупост. Обстановката определено се беше нажежила. Изключиха музиката.
Един от мъжете, които пиеха сайдер, крещеше оскърбително на Дейвид. В другия край на помещението барманът сочеше изхода с палец. Дейвид съзнаваше, че трябва да се вслуша в намека му. Вдигна ръце и се запъти към вратата.
Но пиячите го изпревариха, трима се надигнаха и му препречиха пътя — отрязаха пътя му за бягство. Към едрия здравеняк се присъедини мъж с дънкова риза и кални ботуши и още един с потник на „Лед Цепелин“ и с татуировки на раменете.
Боже, ами сега?
Най-добре щеше да е Дейвид да си проправи път между хората с надеждата да стигне до вратата, светлината и свободата. Обаче той направи още един опит да се оправи с приказки:
— Вижте… момчета… извинявайте… por favor… — Безполезно беше, той заекваше. Всъщност един от пиячите на ябълково вино вече навиваше ръкавите си.
— Престанете!
Дейвид рязко се завъртя и съзря русото момиче. Беше застанало между него и нападателите му и говореше бързо на мъжете. Приятният й, пъргав испански имаше акцент, а думите се сипеха твърде бързо, та Дейвид да ги разбере.
Само че намесата й… даваше резултат. Каквото и да им говореше тя, успяваше. Гневът на мъжете видимо намаля, свъсените им изражения се сведоха до нацупени погледи, студените сърдити лица се оттеглиха обратно в сенките. Тя го спасяваше от як тупаник.
Дейвид погледна момичето, то — него, а после очите й се плъзнаха покрай Дейвид.
В този момент той осъзна, че вероятно има и друга причина тези типове да отстъпят. Точно зад гърба му някаква фигура прекосяваше помещението. Ако момичето бе успяло да успокои пиещите, новодошлият, изникнал от тъмното, със сигурност ги бе уплашил. Откъде се бе появил?
Мъжът беше висок и тъмен. Лицето му бе сурово, наполовина обръснато и скръбно агресивно. Беше на около трийсет и пет. Или пък беше атлетичен четирийсетгодишен. Кой беше този мъж? И защо заради него всички млъкнаха?
— Мигел…?
Беше барманът — дърдореше напрегнато:
— Мммм… Мигел… Уф… Dos equis?4
Мигел не удостои предложението му с отговор. Беше вперил тъмните си хлътнали очи право в русото момиче и Дейвид. Спря наблизо. Дъхът му миришеше на някакъв алкохол — силно вино или бренди. Обаче мъжът не изглеждаше пиян. Мигел се извърна и погледна момичето. Гласът му прозвуча дълбок и плавен:
— Ейми?
— Adiós, Мигел — отговори му тя предизвикателно.
Ейми хвана Дейвид за ръката и го помъкна към вратата. Бързо и категорично. Обаче Мигел я спря. Протегна се и просто я стисна за гърлото. Пръстите й се измушиха от ръката на Дейвид.
И тогава Мигел я удари. Силно. Смайващ жесток удар през лицето. Момичето се строполи на дъските на пода и се просна сред фасовете и смачканите салфетки от тапас.
Дейвид зяпна. Тази неочаквана проява на насилие към много по-дребната млада жена беше толкова шокираща, толкова дълбоко възмутителна по своето нехайство, че той се слиса. Закова се на място. Какво да стори? Озърна се. Никой не възнамеряваше да се намеси. Някои от пиячите дори се бяха извърнали и си разменяха слабохарактерни и боязливи усмивки.
Дейвид се хвърли върху Мигел. Баскът може и да беше по-висок и по-едър — а Дейвид не беше никак нисък — обаче какво от това! Спомни си как го биеха като момче. Гневният сирак. Хората все си набелязват слабите или уязвимите. Майната им!
Беше стиснал Мигел за шията и се опитваше да замахне, за да го удари.
Не успя. Да стискаш този мъж беше като да яздиш побеснял бик: едрият здравеняк застина, рязко се завъртя и презрително метна противника си на пода. Дейвид се хвана за едно високо столче до барплота и се изправи. Но в същия миг усети нова, съкрушителна болка — бяха го ударили с нещо метално.