Купиха си полари от магазинчето на хотела. После си взеха душ, преоблякоха се и тръгнаха да търсят. Веднага. Бяха изтощени, на предела на силите си, обаче необходимостта да намерят Елоиз ги тласкаше към действие. Прогониха умората с по две силни кафета и се постараха да направят онова, заради което бяха дошли. Да намерят безопасност, да намерят Елоиз, да намерят отговор.
Връзката им беше заместник-управител на хотела — Раймънд. След неколкоминутно търсене го откриха — нисък намибиец с доста печален вид, който се взираше в екрана на прастар компютър в канцеларията зад рецепцията.
Той ги огледа набързо — бял мъж и бяла жена, които питат за Елоиз — и кимна сериозно.
— Знам защо сте тук — каза сериозно, — но преди това трябва да ми кажеш нещо — почти се намуси той. — Какво правеше Елоиз, когато я видяхте за пръв път?
Дейвид веднага отговори:
— Беше си у дома, насочила пушка към нас.
В отговор той кимна осведомено. Реймънд се извърна и бръкна в едно чекмедже на бюрото, откъдето извади и им връчи лист хартия. На него бяха написани редове цифри и букви. Дейвид ги разпозна:
— Джипиес координати.
— Да.
— Но за къде?
Заместник-управителят сви рамене.
— Дамараланд? Пустошта. Само това знам… А сега ме извинете, трябва да работя, много сме натоварени. Швейцарски туристи.
Той ги изгледа — остро и бдително. Явно искаше тези притеснителни хора и странните им уговорки да напуснат живота му. И съвсем основателно, обаче Дейвид и Ейми не напреднаха съществено в търсенето. Координати, които ги насочваха към пустинята? От проучванията Дейвид беше установил, че Дамараланд е обширна пустинна и полупустинна местност на север и на изток от Свакоп. Как да открият някого — един или двама човека — насред пустошта? Дори с джипиес?
Веднага се заловиха да търсят някого, който да ги заведе във вътрешността на страната. Обаче се оказа трудно. Влизаха в туристически агенции, в компании за наемане на автомобили, при гидове за планински преходи. Когато обясняваха какво им трябва, собствениците на магазините и гидовете нескрито се смееха. Един австралиец по шорти въпреки студа метна свойски ръка през рамото на Дейвид и каза:
— Дамараланд ли, приятел? Дотам няма пътища. Трябва да организираш експедиция. Трябват ти два джипа и адски много пушки. Там не ти е Хайд парк. Що по-добре не пробваш кайтсърфинг?
После отново същото и отново, а накрая се спусна мъглата. Бяха тук вече два все по-тревожни дни, а и беше страшно ветровито и студено. После времето се влоши. Спусна се мъглата на Свакопмунд — прословутата мъгла на Скелетовия бряг.
Беше като в Шотландия през декември: гъста и неприветлива мъгла, която обгръщаше веселите малки сладкарнички в мрак, изпращаше обутите в кожени панталони германски туристически групи обратно в уютните им хотели и напълно скриваше черните промишлени кораби, които вяло се полюшваха в студеното намибийско море. Единствено жълто-оранжевите хора, приседнали на хълбоците си, изглеждаха непоклатими: присвиваха изгорените си от слънцето очи и се взираха в сивото влажно нищо, облечени с жилетки и осеяни с дупки джинси. Приличаха на баските мъже с барети, които съзерцаваха мъглата в селата високо в Пиренеите.
В най-мъгливата нощ Дейвид и Ейми, вече истински отчаяни, вървяха, треперейки, по „Молткещрасе“ и се натъкнаха на бар, който не бяха виждали досега — бар „Бекенбауер“.
Беше мъничък, с фронтон и баварски на вид, и беше шумен дори от петдесет метра разстояние. Нетърпеливи да избягат от обгърналата ги влага, те влязоха в бара, който се оказа задушен и претъпкан. Хората пееха на немски, поръчваха си халби с бира и шумно се чукаха с тях. Кикотейки се.
Ейми и Дейвид си намериха маса в ъгъла и седнаха най-сетне на топло. Приближи се чернокож келнер и ги попита, надвиквайки пеещите на немски гласове, какво ще поръчат.
— Ein bier29… — колебливо каза Дейвид.
— Говоря английски — усмихна се мъжът. — „Тафел“ или „Виндхук“?
— Ами — леко се изчерви Дейвид, — май „Тафел“.
Ейми гледаше озадачено буйните и шумни германци. Даде знак на бармана тъкмо когато той си тръгваше.
— Извинете?
— Да, госпожице.
— Защо… — тихичко поде тя, — защо са толкова радостни?
Келнерът леко сви рамене.
— Мисля, че е Възнесение. Така ми се струва.
Ейми се намръщи.
— Но Възнесение е четирийсет дни след Великден, нали. Обикновено е през май — намръщи се тя още повече. — А сега е септември.