Дейвид не беше в състояние да продума след всичко това: ужасяващия разказ, озадачаващо пустия пейзаж, невъобразимата жега и палещото слънце. В сравнение с Намибия всичко друго изглеждаше… съвсем дребно.
— Юис. Приближаваме Юис.
Град Юис, който на картата изглеждаше голям, се оказа едва ли не селце. Няколко магазина за алкохол с решетки до трите бензиностанции. Сива бетонна сграда, наглед ресторант, чиято реклама предлагаше баракуда, месни пайове и гръцка салата. Изпеченият от слънцето жилищен квартал се състоеше от няколко метални бараки, няколко големи къщи с високи огради и известен брой колиби и бараки.
Много мъже бяха приклекнали край бензиностанциите, зяпаха палещата пустош и джиповете. Черни пътища лъкатушеха към дебрите на апатичните гори. Сенките, които хвърляха хората и сградите, бяха контрастни, сякаш издълбани в прахта. Черно, черно, черно, после изведнъж ослепително бяло.
Ханс спря джипа на една от бензиностанциите, другият ланд ровър направи същото. Дейвид и Ейми излязоха да се поразтъпчат и да изпънат схванатите си крака, обаче слънцето прежуряше безмилостно и ги погна обратно към колата. Ханс ги изгледа скептично, докато плащаше на мъжа от бензиностанцията.
— Имате ли шапки? — попита ги той.
И двамата отговориха, че нямат.
— Хора, в Намибия има три правила. Винаги носи шапка. Не пропускай възможност да заредиш с гориво. Никога не пий уиски с бастер30 — засмя се той. — Хайде, наближаваме, ако координатите ви са верни. Може би още два часа.
Джипът навлезе още по-навътре в сгъстяващата се растителност. Дейвид никога не беше пътувал по такъв терен — в сравнение с това място Пиренеите приличаха на парка „Сейнт Джеймс“. Радваше се, че ще потънат в пустошта, така щяха да ги проследят по-трудно. Ако изобщо някой ги следеше. Дали имаха преследвачи?
— Това са мочурищата на Дамара — обясни Ханс. — Подземни реки, които се показват на повърхността. Всички разчитат на тази вода. Трябва да пресечем право оттук.
Беше някак противоречиво. От пустинната жега внезапно навлязоха в смарагдовозеления рай на неочаквано появилите се реки. Крякаха водни птици, квакаха жаби. А колата шумно прекосяваше местността, затънала почти до калниците в калната вода. Все едно навлизаха в рая.
Тръстики жулеха шасито, патици се разбягваха пред газещите във водата колела. Неведнъж едва не засядаха в лепкавата кал, откъдето щеше да се налага да ги изтеглят. Обаче малко преди джипът да заседне, Ханс правеше някаква сръчна маневра с волана и със скоростния лост, благодарение на която се отскубваха от засмукващото тресавище и се стрелваха напред към сушата.
Дейвид свали прозореца. Вече бяха стъпили на по-твърда почва, пищна, но твърда. Грамадни оранжеви канари бяха надвиснали от двете им страни — с тътен пресичаха прашен каньон.
Газела или антилопа ги наблюдаваше озадачено от една скала.
— Клипшпрингер — поясни Ханс. — Красиви създания. Приличат ми на руски гимнастички… — Той провери джипиес координатите, които му беше дала Ейми. — Почти стигнахме. — Дано жената да ви е дала точните числа. Обаче не виждам нищо. Дано да не сте били толкова път напразно…
— Ето там — обади се Ейми.
34
Дейвид проследи с поглед накъде сочи тя. Видя няколко палатки малко по-нататък, в един плитък страничен каньон — големичък лагер от паркирани микробуси, розови палатки и хора. Един от тях се открояваше заради яркорижата си коса. Инжектираше нещо в сгъвката на ръката на чернокожо момиче, чието тяло беше намазано с нещо мазно, а гърдите й бяха голи.
— Това трябва да е Неърн.
Ланд ровърът спря, Дейвид и Ейми излязоха и се приближиха към червенокосия мъж, който едва тогава вдигна очи към тях. Все още вземаше кръв от чернокожото момиче.
— Добре, почти приключихме с тази партида — разнесе се високият и темпераментен глас на Ангъс Неърн. Усмихна се на посетителите, после се обърна към свой колега и продължи да издава нареждания: — Алфонс! Алфи! Престани да се мотаеш, иначе ще пусна Фон Трота подир задника ти. Кажи на Дона да слага масата. Искам и стек от куду. Отлично. Прекрасно. Така. Вие сигурно сте Дейвид и Ейми? Елоиз ми разказа за вас. Свършвам след секунда. Така, дами…