Къщата беше яркосиньо бунгало с баскетболен кош над гаража и с още една телена ограда около спретната, макар и гола тревна площ. Изглеждаше като американска къща, само дето прежуряше африканско слънце, на улицата имаше акации и странни, слаби и красиви хора с изразени скули се смееха на верандата на лутеранската църква, до която се намираше яркозелената игрална зала „Льо Палас“.
Дейвид и Ейми не отговориха. Останаха в колата в жегата, тя докосна ръката му, той стисна нейната… безмълвно.
Шотландецът се показа.
— Беше… забавно. — Пресече въпросите им с жест и нареди на Дейвид да потегля. — Карай на юг. Хайде просто да се доберем дотам. Да стигнем в Шпергебит колкото може по-бързо. Давай!
Докато пътуваха, той не млъкна. Разказа им за бастерите и за Ойген Фишер. Явно говоренето му действаше лечебно. Дейвид слушаше хипнотизиращото дърдорене на Ангъс. Донякъде успокоен, донякъде разтревожен. Пустинята отново нахлу, когато се понесоха на юг по правия черен път със сто и шейсет километра в час. Шосето беше толкова празно и право, и хубаво, и равно, че сякаш караха с петдесет през пустошта. Не видяха нито една друга кола.
— Искате ли да ви разкажа защо е бил тук Фишер? В Рехобот. В Намибия. Искате, нали?
— Май да — сви рамене Дейвид.
— Отговорът е прост. Понеже тук е рай за човек като Фишер, който се интересува от генетика. В Африка е най-голямото генетично разнообразие на земята. А за Намибия това важи може би в по-голяма степен, отколкото за други места в Африка. Като се започне от народността нама, мине се през Кейп Малей и се стигне до чистокръвните боери. Взел съм проби от всички. Разполагам с всичко. Взел съм проби дори от койсаните, бушмените. Предците на Алфи… Те са много важни за експериментите на Фишер. Сега трябва да завием надясно, да слезем от шосето. Тръгни по онзи черен път.
Пустошта тутакси ги погълна. Колата с ръмжене пое по една мъртва долина — поредното блато от прахоляк и спечена сол. Дюните бяха по-ниски от преди.
— Та какво е правил тук Фишер? — продължи Ангъс. — Фишер е бил убеден, че бушмените са специален вид човешки същества. Те наистина са уникално адаптирани към сухите пустинни райони. Те са много дребни и пъргави, но притежават всички останали необходими качества. Просто еволюцията много умно ги е направила миниатюрни. Като японската електроника. Наричам ги бушмените „Сони“.
— В какъв смисъл? Какво ги отличава?
— Бушмените имат специфична генетика и физиономия. Да вземем стеатопигията…
— Стеато… какво?
— Големите задници. Те са приспособяване към суровия климат и честия глад. Като гърбицата на камилата. Освен това жените притежават нещо, наречено „хотентотска престилка“. Великият Франсис Галтън го нарича хипертрофия на нимфите. Което е много деликатно. Всъщност той преглеждал женските вагини със секстант.
— Да не искаш да кажеш — попита Ейми с треперещ глас, — че жените на бушмените, на хотентотите или на които и да е там, имат различни… гениталии?
— Да, така е. Имат различни срамни устни — разтегнати и леко криви. Ако бушмените бяха, да кажем, чайки, таксономът би ги поставил в отделна категория. Подвид. — Ангъс се усмихна в огледалото на колата срещу ужасеното и слисано лице на Дейвид. — Всъщност не е ли странно, че Ойген Фишер, най-известният евгеник след Галтън, се е казвал тъкмо Ойген32? Все едно родителите на Дарвин да го кръстят Еволют Дарвин вместо Чарлс. — Той замълча. — Не че Фишер е най-последователният расист. Не е бил. По време на престоя си тук се е сприятелил със семейство Келерман. Допадали му любезните, културни и интелигентни милионери евреи в Йоханесбург и в Кейптаун и техните красиви еврейски съпруги. Зулусите не му харесали толкова. Така, къде се намираме?
Ангъс се загледа към ширналите се пясъци отпред. Вече почти нямаше дюни, навлизаха в по-равна и малко по-зелена местност — все още беше пустиня, но тук-там се виждаше по някоя бодлива акация и акри девствено чист прахоляк. Дейвид погледна часовника си. Караха вече много часове. Стотици километри през Централна Намибия. Не бяха зърнали нито едно човешко същество.
— Трябва да тръгнем към Аус — каза Ангъс. — А после през пустинята към Рош. — Ангъс примижа към слънцето. — Обаче няма да успеем да пристигнем в Аус, преди да се стъмни… Да, тръгни по този черен път там, до портите на ранчото. — После се облегна назад. — Така, разказвах ви за хотентотите. Те били уседналата разновидност на бушмените, на койсаните. Обаче имали противни навици, които ранните изследователи смятали като цяло за доста смущаващи. Например че свещеникът уринирал върху новобрачните двойки — това не се радвало на голяма популярност. Също и боготворенето на скакалци. И, разбира се, непрекъснатата консумация на черва — това е фаворитът. А когато се женят, си махат единия тестис. Не е ли откачено? — Той се ухили почти дивашки. — Винаги подкачах Алфонс за това. Казвах му да дойде да живее с мен в Шотландия с единия си тестис. Да стане Владетеля на долчинката33.
33
Заглавие на комичен фарсов роман (1941 г.) от шотландския писател Комптън Макензи. — Бел.прев.