Кръчмарят ги наблюдаваше. Със скръстени ръце. И с петна от бира по бялото си сако. После попита:
— Die Juden Tür?36
— Да!
— Hier.37
Поведе ги към един по-тъмен ъгъл на задната стаичка. Ниско на стената имаше малка дървена врата. Кръчмарят издърдори някакво обяснение на пресипнал немски. Докато Ейми превеждаше, гласът й се извиси възбудено:
— Казва… че вратата е от войната. Отзад имало подземие, а после проход. Използвал подземието за склад… нещо, за което не иска да говори. Контрабанда може би. Не знае къде свършва тунелът. Никога не е ходил по-нататък. Много се страхувал от комунистите в замъка.
Още сто евро им осигуриха съгласието на човека да отвори вратата, а после да я затвори след тях. И да не казва на никого.
След още петдесет евро им донесе фенерче.
Вратата се открехна. Дейвид усети, че започва да му се гади, когато надникна през нея. Още една малка врата, вратичка като тези на каготите. Врата, от край време предназначена за него.
Вътре няколко стъпала водеха към помещение, пълно с влажен мрак и паяжини — и стекове бежовосивкави цигари „Марлборо“, а също и десетина градински джуджета. Гномите ги изгледаха злобно на внезапно озарилата ги светлина, а един от мъниците се оказа застинал в риболовна поза. С ухилени червени устни.
— Добре ли сте? — попита Дейвид, мъчейки се да овладее нервите си. Вече почти усещаше присъствието на Мигел — как наближава. Как ги намира. Кръвта намира кръв.
— Добре сме — отговориха останалите в един глас.
Пристъпиха в по-ниското помещение, собственикът на кръчмата ги изгледа за последен път, сви рамене, като да покаже, че тия явно са луди, и затвори малката врата.
Обгърна ги пълен мрак. С изключение на слабичкото им фенерче. Дейвид освети помещението по-надолу — продължаваше нататък още и още. Дълъг тунел в студения мрак.
— Да вървим.
Знаеха, че трябва да изминат два километра — разстоянието до Збирох. Поеха мълчаливо. Трополенето от стъпките им, докато се подхлъзваха в калта, беше единственият шум, който издаваха. Никой не продумваше.
Най-сетне бързият ход ги отведе до друга врата. Желязна. Беше затворена.
Дейвид се свлече отстрани. Усещаше лепкавата кал по гърба си. Не му пукаше.
Боже!
Ангъс изруга. Саймън поклати глава. Дейвид стисна главата си с ръце.
Още една врата. Просто поредната врата. Това ли щеше да ги спре? Спомни си всички врати, през които беше минал през последните няколко седмици — вратите на каготите, вратата в църквата в Наваренс, вратата на музея на холокост, вратата на Хосе в къщата на каготите, всичките многобройни врати. А сега поредната, която ги възпираше. Просто една последна врата, делеше ги една врата.
Ейми пристъпи напред и завъртя бравата. Вратата се отвори.
48
Като един минаха през вратата и влязоха в тъмна стая с тухлени стени и циментов под.
Дейвид развъртя фенерчето отляво надясно. Пространството беше обширно, а от всички страни на строги купчини бяха подредени сандъци.
Ангъс се приближи и насочи лъча на фенерчето на Дейвид надолу към един от сандъците. В повърхността му беше прогорена някаква фигура — голяма нацистка свастика, която имперски орел стискаше в ноктите си. А отдолу имаше надпис с готически букви.
Die Fischer Experimente.
Лесно отвориха капака на първия дървен сандък с джобното ножче на Саймън. Ейми намери парафинова лампа с фитил в дъното на помещението. Щракнаха запалка, завъртяха копчето и лампата доста добре освети тъмното помещение.
После в продължение на един напрегнат и съсредоточен час седяха в кръг и разчитаха документите на светлината на фенерчето и на светлината на лампата. Ейми превеждаше от немски, Ангъс впрегна познанията си по биохимия и генетика, а Саймън — своите по история и политика. Един изключително ефективен екип.
Докато бързо сглобяваха последните елементи от историята, Саймън записваше всичко отново и понякога с присвити очи се взираше в документите, които му показваха. От време на време Ангъс възкликваше или изругаваше: