Саймън довърши историята:
— И убийствата отново започват. Целенасочено са избити мнозина оцелели от Гюрс. Малцината останали каготи с доказуем произход са убити, някои от тях само защото са каготи. — Той се озърна в мъжделиво осветеното помещение и затвори бележника си. — Това е трагедията на каготите, нали? Били са принудени да се махнат. Те били живото доказателство за възникването на нов човешки вид, което някой ден можело да се случи и с евреите. Но отстраниш ли каготите или поне всички с доказуем каготски произход, унищожаваш и данните за специацията. Отстраниш ли каготите, експериментите на Фишер никога няма да може да бъдат повторени. И католицизмът е в безопасност. Многонационалната демокрация е в безопасност. Затова и последните останали каготи трябва да умрат.
Всички се отдръпнаха и се облегнаха назад.
— Ами това е — каза Саймън. — Мили боже!
— Добре — обади се Дейвид, — вече трябва да тръгваме. Имаме отговора. Разполагаме с някои средства за въздействие. Ще ни свърши светлината…
Ангъс стискаше последния документ.
— Дейвид, трябва да видиш това.
Ужас пропълзя в душата на Дейвид. Моментът беше настъпил.
— Да. Не. Защо?
— Намерих го. Името привлече погледа ми. — Замълча. — Мартинес…
Постави документа под светлината на фенерчето.
Дейвид грабна листа и го прочете жадно с трепереща ръка и усещането за някакво стягане в гърдите. Препрочете го. Погледна Ейми, после Ангъс и после отново огледа списъка с имената. Знаеше достатъчно немски, за да разбере какво пише, и главата му се завъртя от смайване. Ръката му се разтрепери. Върна документа на Ангъс. И каза:
— Прочети го…
Неърн внимателно пое документа и го прочете на глас: беше историята, която Хосе не беше казал на Дейвид… която не можеше да му разкаже.
— Дядо ти… смятал, че е кагот. Обаче не бил. Това било лъжа. Тук пише всичко. След като прекарал една година в лагера, преценили, че създава твърде много неприятности, че е невръстен баски бунтовник. Затова германците го унижили и му затворили устата… като го сложили при каготите. В бараките на омразните парии. Внушили му, че има каготска кръв. Обаче той бил баск. Такъв си и ти, Дейвид. Баск.
Дейвид погледна Ейми. Изпита невероятно огромно облекчение, някаква срамна радост. Нейното лице беше изопнато и напрегнато — той не прочете там нито радост, нито задоволство, а видя само разсеяност и страх.
А после и собствената му радост се стопи и на нейно място се настани също толкова силен ужас. Предизвикан от една-единствена дума:
— Epa!
49
Саймън наблюдаваше втрещен. Мигел удостои Ангъс и Дейвид с кратка усмивка и с насочен пистолет. Терористът беше заобиколен от хората си, които носеха оръжия, туби с бензин и плоски сребристи пакети. Вероятно експлозиви. Заловиха се за работа в тъмните ъгли на подземието.
Дотолкова бяха погълнати от разплитането на историята, че дори не бяха чули как Вълка и хората му се приближават крадешком. И ето го тук.
Усмихваше се на Ейми.
— Ейми. Мила. Много ти благодаря, госпожице.
Тя също го гледаше втренчено, а гласът й прозвуча зловещо монотонно:
— Да… направих… каквото обещах.
Мигел се засмя — богат и печален смях. Дейвид усети в гърдите му да се надига гняв като надвиснала буря.
— Ти! Ейми? Ти? Предала си ни?
Тя не се обърна към него. Не можеше дори да го погледне.
Мигел се приближи към Дейвид. Дъхът му беше сладникав и миришеше на червено вино. Мирисът се примеси с вонята на бензина, с който хората на Мигел безмълвно заливаха сандъците. Дейвид тутакси си спомни — вонята на кладата в Намибия. Когато Ейми го спаси. А сега го беше предала.
Мигел кимна почти съчувствено.
— Да, разбира се, тя те предаде. Тя обича мен. Винаги ме е обичала. Какво значение има за нея твоят живот…
Без да обръща внимание на терориста, Дейвид заговори гневно и вбесено на Ейми. Тя се беше привела и избягваше погледа му, може би плачеше.
— Значи ти си била? През цялото време? Ти си им казвала къде отиваме? Намибия? Проклета кучка…
— Стига! — намеси се Мигел.
Дейвид отново изруга по адрес на Ейми, която се бе скрила навътре в сенките.
Усмивката на Мигел се стопи.
— Не я обвинявай. Тя е жена. Arrotz herri, otso herri.38 Освен това, Давидо, тя постъпи правилно, направи морален избор, права е. Понеже аз съм добрият. Героят. Ние сме добрите. Схващаш ли? Ние сме на страната на доброто. — Очите на Мигел леко потръпваха. — Ако информацията в това подземие стане достояние на други хора, тогава народи, раси, племена… ще са принудени да започнат война. Хора, които не са хора? Раса, която вероятно превъзхожда друга? Само си представи. Човешки родове се сражават помежду си. Расовите йерархии ще бъдат потвърдени. Нацистката наука ще бъде оправдана. А светът на многонационалните демокрации ще рухне.