— Но не можеш да спреш науката — обади се Ангъс. — Някой ден някоя лаборатория ще повтори тези резултати за геномното разнообразие, неизбежно е…
— Така ли, Неърн? — завъртя се рязко Мигел към учения. — Нима? Ние закрихме проекта на Станфорд. Ние затворихме „ГеноМап“. Всички каготи са мъртви, така че експериментите на Фишер не може да бъдат повторени. Ние спечелихме. Трябва да спечелим, нали не искаш да станем като животните — да се бием помежду си, непрекъснато да воюваме? Това ли искаш?…
Той огледа подземието — хората му поставяха експлозивите, пъхаха плоските и зловещи сиви пакети плътно до стените. Полетите с бензин сандъци бяха готови да пламнат.
— Добре. Почти приключихме.
Имаше ли начин да избягат? Дейвид бързо преброи колко са мъжете: седем или осем. Въоръжени, облечени с тъмни дрехи и безмълвно ефикасни. Приключваха със задачата си. Нямаше път за бягство. А и какво от това? Най-сетне ги бяха притиснали в ъгъла, бяха изгубили, а той, Дейвид Мартинес, щеше да умре, предаден от жената, която обичаше. Въпреки че беше открил истината. Щедра и горчива ирония.
— Готови ли сме?
Един от мъжете се обърна:
— Да, Мигел.
— Отлично. — Вълка отново се обърна към пленниците си. — Трябва да ви благодаря и задето ни помогнахте да намерим резултатите на Фишер. Хора, агенции и правителства ги търсят от десетилетия.
Мигел изгледа Саймън, после Ангъс и накрая Дейвид, сякаш се опиташе да прикове цялото им внимание върху следващите си думи, които изрече много старателно:
— Разбира се, вие си мислехте, че е църквата, нали? Смятахте, че е Орденът на Пий X, и затова решихте, че цялата църква е въвлечена задкулисно. Светата църква. — Той поклати глава с презрителна усмивка. — Е, може и да сме получили малко помощ, известно съдействие на някои нива… но наистина ли мислите, че Рим ще има парите, средствата и зверството да направи всичко това, да отнеме толкова много животи, а? Кардинали с пистолети и ракети? Наистина ли? Да? Смислено ли ви се струва? Искате ли да разберете откъде всъщност идват парите?
Лампата мъждукаше, въздухът беше застоял. Мигел продължи:
— Парите идват от много по-високо място. Да кажем… от Вашингтон, от Лондон, от Париж, от Йерусалим, от Пекин, и разбира се, от Берлин. Толкова много пари и помощ от Берлин. Има едно правителство, което смята за свой дълг и, да, за своя съдба да се погрижи нацизмът никога повече да не се прероди под каквато и да е форма. Готови са почти на всичко, за да изтрият срама на Германия и да спасят света от научния расизъм. Готови са да наемат всякакви фанатици и терористи например… и се стараят тези фанатици да действат от разстояние, на тъмно. За да осигурят на всички… да използвам тази звучна фраза — „достоверна опровержимост“.
Мигел отстъпи назад и продължи:
— Да… Дейвид, и ти… Ангъс Неърн… и ти, журналистът. Куин. Ясно е, че не можем да оставим всички живи. Затова ще останете погребани тук заедно с резултатите на Фишер завинаги. Nola bizi, hala hil.39 Проходът ще бъде залят с бетон. Кръчмата — съборена, а тунелът — запълнен. — Вдигна някаква кутия, копчето за експлозивите. — Ще имате най-величествената гробница. Което е добре за вас — ухили се той на светлината на фенерчетата. — Ама все пак ще сте мъртви.
Още докато последните му думи отзвучаваха, Ейми излезе от тъмния ъгъл. Лицето й беше оживено, оживено и гневно.
— Мигел, обеща ми да ги пуснеш.
— Излъгах, естествено.
— Но, Мигел, каза, че ще ги пощадиш заради мен… обеща ми…
Тя впери поглед в терориста. Той се начумери.
— Да не мислиш, че те обичам чак толкова? Малкото ми прасенце? Курвата, която се чука с американеца? А?
Лицето на Ейми беше осветено от парафиновата лампа. И сияеше, изражението й сияеше умолително.
— Но аз… никога не съм спала с Дейвид — заекна тя.